Знаете ли,не знам защо ще го напиша това,но чувствам нуждата от него.Преди време ме нараниха адски много и то не един път,не два...Някак,след всичките тези пъти аз добивах мсе повече сила да ги преодолявам,вече не плачех...нямаше сълзи в очите ми,всичко го приемах като рутинна работа...и после осъзнах,че съм свикнала дори и да обичам,че имам нужда да страдам,да плача,да се смея,да чувствам,че има нещо.и точно,когато Бог ми даде така желаната мъка,тя бе прекалено голяма,натрупана от времето и миналото,че не можах да я превъзмогна...внимавайте какво си пожелавате,може да се сбъдне...