Миналата година ме приеха в гимназия. От първия ден помня само едно красиво момиче със син шал. Много я харесвах, но цяла година не й казах нищо. Повече ми харесваше положението аз тайно да я харесвам, а тя да не знае нищо. Така неусетно се влюбих в нея. Приемах това положение защото не исках да греша и да я отблъсна, нараня. Миналата година ( септември 2005 ) когато се срещнахме тя беше още по-красива. Или беше пораснала. Не можеш да й кажа нищо, беш ме страх. Тогава на една екскурзия с класа ( по-малката част ) реших да й кажа, но не знам какво стана между нея и едно момче ( всъщност знам, но неискам да го пиша и можеби се досещате), разбирате ме, простих се с намерението да говоря с нея и направих динствената и най-голяма глупост ( не се гордея ) - напих се ( извинете за израза, но като свиня). До преди това и правех намеци, прекъсвах я докато говори ( все идиотщини), но тя ми каза един път, че не ме харесва, нито съм й симпатичен и да спра с тези глупости. ( пак не й казах, че я харесвам) Все още я обичам и най- лошото-- тя стои зад мен и не мога дори да я забравя защото постоянно я виждам. Не мога да уча защото мисля само за това, не мога да спя ( е накрая заспивам, но трябва пак да ставам) .
Просто искам да й кажа, че не съм като другите на моята възраст. Търся приятелство и разбиране, търся човек с който бих могъл да си говоря за всичко и да споделям с него, но не мога ( или не искам да го направя). Имам чувството че след толкова много неуспешни опити съм загубил шанса си да направя нещо и на знам какво да направя.
PS.на 15 съм.