Цял ден прехвърлям през главата си всевъзможни сценарии. Колкото повече задълбавам, толкова повече имам чувството, че напредвам с намаляващи темпове. Съвсем доскоро се събуждах като нормален човек – с различна мисъл всяка сутрин. Не помня с точност кога я видях за пръв път. Знам само, че не беше отдавна. А толкова неща са се променили оттогава... Изобщо не съм и предполагал, че чувствата ми могат да стигнат толкова далеч.

Достигнах до убеждението, че е безмислено да се опитвам да избягам от неизбежното - рано или късно трябва да й кажа. Съществува вероятност наближаващия период, през който ще сме далеч един от друг, да охлади чувствата ми към нея. Уви, не искам това да стане... Или ще й кажа сега, или ще съжалявам дълго време, че не съм го направил. Освен това не мога да съм сигурен, че когато се върна, нищо няма да се е променило.

Може би един ден, когато си спомня за дните, в които съм се измъчвал да реша как е правилно да постъпя, ще го направя с усмивка и с мисълта, че всичко е било толкова просто.