Интересът на Яворов към съдбата на обикновения човек в неговото ежедневно битие е продиктуван от хуманизма и изострената душевна чувствителност. Поетът е съпричастен към участта на угнетените, изживява трагичната им обреченост.. Познаващ дълбоко психологията на селяка, Яворов го прави герой на една драма, в която безнадежността е наложена от социалната орис и от природната стихийност.Поет а, съумява да представи картината на битието детайлно и пластично – изразително. Признат връх в социалната лирика на Яворов е поемата “Градушка” – най-точна картина на селските злочестини, пресъздадена чрез наслагващите се мотиви на страданието и обречеността. Шестте части на творбата са свързани смислово, внушавайки идеята за злото. В целостта си поемата е съвършен художествен израз на драматичните преживявания на народа, споделени от поета. Споменът за предишни беди е създал у героите мрачно убеждение за безмислието на труда и живота им. Мрачните интонации във въвеждащата част се сменят от неочакваното бодро, оптимистично настроение в следващата картина. Тя е съзвучна със светлите трепети в човешката душа, за миг оттърсила се от злокобната сянка на страданието. В радостния кръговрат на сезоните избликва надеждата – “утешителка”, караща угнетените да изпаднат в молитвено настроение, очаквайки облекчение в тежката си участ. Усмивката – рядка гостенка на селяшкото лице, плахият жест на прекръстването говорят за крехкостта на надеждата, за силата на опасението, че миналите беди ще се повторят. Отрудените и вярват, и не вярват, че “на мъките ни края ще дойде ”. Прекалено голяма е силата на злото и затова раждането на надеждата е само краткотраен миг в селяшката неволя. Сгъстявайки времето, поетът представя в трета част на поемата началото на един ден от трудовото битие на селяните. Описвайки обикновения делник, Яворов създава една ярка, реалистична и убедителна картина. Тревожното суетене, припряността в подготовката на дългоочакваната жътва, придават на цялата картина нервност, напрежение и драматизъм. Те отекват в грубото ругаене от” съседния двор;” в радостно – тревожното бързане, сякаш да се предотврати и изпревари нещото, което ще попречи за прибирането на реколтата. Битовата сцена е пронизана от тревогата на предчувствието за злина, изразено по-директно в следващия детайл: ... и ето вече слънце грее и на земята огън праща... Намерил майсторски прехода към следващата картина, Яворов я насища с мотива за безнадеждност и обреченост. Цветовата гама на небето е сведена до сивото – знак за унилост и безпомощност, слънцето – символ на живота – “жълтей сърдито”, като закана и злокобно надмощие. Природата обръща жестокото си лице към беззащитните, убивайки всякаква надежда – “Милост няма!” Стихията е показана като апокалипсис, безпределно зло, изпълващо цялото пространство. Ужасеният човек търси закрила в една последна, но и напразна надежда: Спри.Недей!.. труд кървав, боже,пожалей” Вече няма място за никакви илюзии за избавление при вида на страховитата стихия: “Град! – парчета”, “яйце и орех”. Последната картина, включена в композицията чрез краткото “Но свърши”, затваря кръга на отчаянието и покрусата. Отиващите към нивите селяни с “мъртвешки посивели” лица се изправят пред трагичната обезсмисленост на своето съществувание. Градушката се оказва символ на “вечното зло”, тегнещо като фатално предопределение над техните съдби. Всяка надежда погива в омагьосаният кръг на страданието – повтарящи се беди и неволи. Песимистичното звучение е силно изразено, подчертаващо болката на поета за нещастната участ на народа В стихотворенията си Яворов съпреживява интензивно и искренно народните неволи, както и тези на потиснатите и угнетени от робството. Волна натура, със остро развито чувство за справедливост и пламенен темперамент, Яворов показва неразрешимостта на трагичните противоречия в живота, но смята, че те могат да бъдат уравновесени от сводолюбивия дух на истинската личност



И те моля да ми помогнеш и ти - напиши ми ако можеш нещо за "Една невъзможна любов" върьъ Крадецът на праскови