Беше хладен следобед.Усещаше се лекият полъх на есента.Тя вече надничаше между дърветата.В Морската градина цареше тишина.Наслаждавахме се на лекото шумолене на падащите листа.
Имах ново хвърчило.Аз и татко тръгнахме към брега на морето.Гледката беше невероятна, а същевременно простичка.Море, пясък, хоризонт.Излезе вятър.Татко отпусна въжето на хвърчилото и започна да бяга с него срещу вятъра.То се издигна високо горе в небесата.След това хванах въжето аз.Тичах, а вятърът удряше лицето ми.
Незнайно как хвърчилито се заклещи в една полуразрушена постройка на плажа.Изтръпнах!То висеше като обесена надежда...Изневиделица от постройката се появи човек с дълъг прът и освободи хвърчилото.
Пуснахме го отново, вятърът го пое.
То се луташе напред-назад-така, както човек понякога се лута в това горчиво място, наречено живот.А същевременно то бе толкова красиво-като цъфнало цвете, като дете.Но се колебаеше.Колебаеше се за посоката...
Заедно-аз и татко-едвам удържахме въжето на хвърчилото.Тичахме, за да устоим на силата му.Това бе най-великият момент в живота ми.
Морето, вятърът, хвърчилото,татко и аз-всички бяхме свързани помежду си.Морето носеше вятъра, от вятъра хвърчилото се издигаше, а ние успявахме да овладеем вятъра.
.................................................. .................................................. .........................................
Татко вече отдавна го няма-може би отлетя с хвърчилото.Няма ги отдавна и стъпките ни по морския бряг.С тях си замина и моето детство.
Вечер гледам как в небето светят безброй хвърчила.Светят с усмивката на татко.
Това е един от многото ми разкази.Публикуваха го във в.Труд.Очаквам коментари, моля Ви.Написах го, когато бях на 11.Сега съм на 13.Обожавам да пиша.