Обичам го...той също ме обича, но както винаги има едно голямо "но". В моя случай то е доста сериозно. С гаджето ми сме заедно от доста време, може би три години. Сега сум на 19. Живеем заедно от близо 2 години при неговите родители. Когато взех това решение мислех, че е най-доброто. Сега обаче не вярвам. Скарах се жестоко с родителите ми и те не сиакт и да знаят за мен. В момента завися изцяло от него. Той е единственият, който могада обичам. Не се съмнявам нито в моите, нито в неговите чувства. Гадното във всичко това, че понякога той е доста ревнив и избухлив. Позволявал си е на няколко пъти да ме удря и то за незначителни неща. Караме се доста често, но бързо ни минава. Просто не можем един без друг. Не се оплаквам от живота си, но просто се чувствам доста по-голяма. Всякаш вече сме омъжени и това ще е живота ми за напред...а аз не мога да се измъкна. И знам, че е така. Още по-лошото е, че осъзнавам, че това положение не е нормално, но аз не искам да серазделим. Не искам да го напусна, защото го обичам повече от живота си. Нормално ли е това? Вие как бихте постъпили на мое място? Дайте ми съвет, моля ви.



Moderated by miloto
т.1 от Правилника