А защо си мислите,че трябва до гроб да съжителствате с истинската си любов?!Всъщност това не е ли човекът,с който сте научили най-много за живота?!Не е ли човекът,който всеки път щом срещнете (било то на снимка или на живо) се усмихвате с умиление?!Не е ли това човекът,който ще си спомняте завинаги?! Следвайки тази логика,защо да не може да срещнеш този човек в тийнейджърските си години?Според мен дори това е по-вероятно...тогава любовта е някак си по-чиста,няма ги ежедневните проблеми (пари,храна...),няма я мисълта за децата,за кучето и котката....тогава сте просто Ти и Той!И двамата изживявате нещо ново,учите се един друг..ако имате късмета да срещнете този човек и да правите любов с него за пръв път,няма ли това да бъде един прекрасен спомен?!
Другата гледна точка е когато не го намерите докато сте на 15-16-17 и се наложи самички дасе учите кое е правилно и кое не....тогава не знам,може би истинската ви любов ще е човека,с кото ще остареете,а може би няма да я изпитате
И така...аз не мисля,че е задължително да съжителстваш с някой до дълбока старост,за да бъде той правилния човек.Дори един ден да се разделите,ако остане спомена за красивите мигове,ако заедно сте порастнали,всеки път когато правите нещо,на което той/тя ви е научил ще се сещате за него и очите ви ще светват.Това е истинска любов според мен