Ти си си много права, но това е животът всъщност... една моя приятелка беше написала нещо като разказче...

"Да не виждаш всичко, което имаш, да не усещаш обичта около теб, да не ти пука за хората, минаващи край теб всеки ден, всяка секунда, да не забелязваш тревогата в очите им...забравила всичко истинско...
Загубваш вярата във всичко случващо се, вярата в себе си, в хората, вярата в чувствата, вярата в светлината... Душата ти те е напуснала... Позволила си болката да те победи, позволила си слънцето да залезе завинаги, да настане мрак... пълен мрак без нито една надежда... Търсиш изхода, търсиш сянката си, но не можеш- нея вече я няма. Търсиш спасение... Бягаш, тичаш напред, не можеш да намериш пътя, буташ всичко, което ти се изпречи... Тъмно е! Не можеш да видиш, някой ти подава ръка и поемаш по другия път. ПРосто не вярваш...
(пропускам малко, защото доста дълго се описва един "филм")...вече си забравила какво става извън него, вече си забравила, че не е истина... Това ли е животът ти? Това ли искаш?
Всъщност това е най-тъжният филм на света. Най- големият кошмар. Всички в него не намират хилядите истински неща, красиви неща. Всички те си живеят в своя свят, без да се интересуват какво става извън него. Вглеждаш се в очите им и не намираш нищо...намираш болка, на която не можеш да намериш следата, болка изникнала от нищото, намираш слепота, намираш жажда за живот, но не и живот, виждаш умората, виждаш колко са уморени, но от какво?
Колко още можеш да продължаваш така, да живееш по този начин...без смисъл?
Кога ще разбереш,че те обичат, мислят за теб? Кога ще разбереш,че ако отвориш очи животът ще бъде много по-красив?"