Прав си.Всеки обича да се чувства свободен.Всеки обича да прави каквото си поиска,да не му пука за никого,да не зависи от никого и от нищо (в случая нищото е любовта ).Но идва един момент,в който ако не се поддържа разнообразие в "свободния живот" дори,то това омръзва.И тогава човек започва да търси нещо,за което да се бори.Нещо,което има смисъл.Нещо,което е способно да го направи щастлив по един различен,нов начин.Ето това нещо е любовта.Но,за жалост тук отново си прав-споделената любов съществува,но рядко се среща.Рядко се получава.Но ние всички я искаме съзнателно или позсъзнателно..Всички имат несгоди в това търсене.Тези несгоди ни карат да се чувстваме нещастни...Но всъщност защо се чувстваме нещастни?-Тук някои ще кажат,че това е заради несподелените чувства на "възлюбения/та".Но той/тя не е щастлив/а с нас.Защо трябва да ги принуждаваме да са с нас,като това ги кара да се чувстват нещастни? Не трябва ли да сме щастливи от факта,че отново сме свободни за известно време-ще се позабавляваме малко на воля...пък и идва надеждата,че следващата ни крачка ще е срещата ни с истинското,съкровено и така желано чувство-любовта.Е,но все пак това ще дойде след като "свободният ни живот" започне да ни писва...
Животът е разнообразие и промяна.Нека се радваме на всеки момент,независимо дали сме свободни или обвързани.Независимо дали се смеем или плачем.Нека се радваме,че сме свободни!
Но ако истинската любов "почука на вратата ни",защо да не и отворим?А ако сме грешали,че е истинска...-какво от това?Нали можем и без друго да сме щастливи?Пък и това си е разнообразие