Една сива, призрачна нощ,вятарът подухва през прозореца на бъдещето.В мрачната, празна стая сме само аз и тя. Седим в пустотата на отчайващото опиянение и се гледаме. Всеки път когато тръгна към нея, тя прави крачка на зад. Аз я моля, викам я "ела", а тя ми се смее с нейните тъжни очи... Незнам дали осъзнава какво ми причинява... Падах и на колене и се борих за нея, а тя ми отвръщаше с презрителен поглед всяка предишна нощ както и тази. Питахя много пъти защо никога не идва при мен, а тя просто седеше и ме наблюдаваше, сигурно искаше да прецени дали съм достойна за нея. Същото се повтори и сега. Питам я за пореден път дали ще ми даде шанс, а тя примигна... Будя се със сълзи на очи, още една нощ сънувах любовта, а тя пак ме отхвърли. Унесох се в неспокоен сън... Тя лежи до мен и за първи път реши да ми проговори. Призна ми, че когато не пуска искриците си да живеят в душата ми я боли пове дори от самата мен. Обясни ми, че гори от желание всеки път когато горя и аз. Разплака се, аз също плача с нея. Тя, любовта, моята най-добра приятелка изпитва такава необяснима болка заради мен, заради моят егоизъм. Само за да ми даде урок, само за да не ме боли мен. Докосна ме със меките си ръце, от които трептеше бледо синя светлина и ме благослови. По1увствах тръпки по цялото си тяло и разбрах какво е любов... Миг преди да изчезне ме предупреди,че щастието от любовта трябва да бъде споделено иначе би донесло много болка, предупреди ме да се боря и да не се отказвам от това необяснимо чувство дори то да идва трудно... и... се стопи. Събудих се и усетих някаква необяснима празнота в себе си... моята най-добра приятелка, която беше идвала в сънищата ми всяка нощ вече я нямаше. Знаех, че няма да се върне, но също толкова сигурна бях, че има друг който я е заместил. Отново заспах, този път спокойно за разлика от всяка предишна нощ. Утрото дойде по-слънчево от всякога, пръщящо от радост.
Моето утро дойде и аз съм готова да се боря до последно за щастието от споделената любов.