живота винаги е пълноценен стига обаче ние да го осъзнаваме, защото колкото и лош и несправедлив да ни се струва понякога, той винаги и след всяко изпитание ни показва и хубавата си страна.
за мен дупката в която човек пропада е неизвестното - една бездънна, черна пропаст в която няма светлина, както няма как да знаем какво е бъдещето ни, какво ще стане утре дори. ние сякаш вървим по дълъг, тъмен тунел и ту виждаме светлина, ту потъваме в мрак. чудя се обаче защо така забързано вървим към тази светлина?! няма ли да се окаже накрая, че тя всъщност не е щастието и съвършенството, а просто края! смъртта!
но смъртта идва при всеки. тя никой не е отминала и именно затова няма логика да се страхуваме от нея, защото колкото и да бягаме, тя все някой ден ще ни настигне и ще ни дръпне в пропастта заедно със себе си.
затова за мен е по-важен края, а това как ще стигнем до него! бездната за която ти говориш за мен е Самотата! и аз се стахувам повече от нея отколкото от смъртта!