много често правим грешката да подминаваме хората и емоциите около нас все едно са предмени от ежедневието, такива покрай които минаваме всеки ден и в забързаността си не забелязваме (дотолкова сме свикнали с тях). но идва момента когато това нещо изчезва и ти минавайки покрай мястото където е било си спомняш за него и те наляга един вид носталгия...

същото е и при хората. имаш ли един човек до себе си, не си задаваш въпроса "какво ще стане ако него го няма?" а според мен е правилно да мислиш за бъдещето. сякаш живеем само в настоящето, сякаш за нас има утре, но няма година или по догодина...