Помощ по литература!!

[sweetness]

Сладури моля ви да ми помогнете за едно домашно(
Става въпрос за книгата Тартюф и по специално за Трето действие,в него участват Дамис,Дорина,Тартюф,Елмира� �ргон и самата задача е да представиш цялото Трето действие от гледна точка на човек от това действие които е против Тартюф...
Много ви моля помогнете ми,за петък ми е
Много ще съм ви благодарна :P

[ninsy]

“Тартюф” е шедьовър, който е запечатал не просто състоянието на умовете на своето съвремие, а нещо значително повече – същностните черти на самата човешка природа”, така се изразява Жорж Бордонов в критическия си материал за комедията на Жан Батист Поклен-Молиер – “Тартюф”. В произведението си, авторът, подчинявайки се на нормативната естетика на класицистичното изкуство, разкрива категориите лицемерие и лековерие. Взаимно обвързани, те вървят неизменно и могат да донесат непоправими беди на личността и на обществения живот.Затова комедиографът се наема с художествената задача да изобличи двете порочни сили,, опирайки се на образи от своята действителност.
Комедията представлява осмислена картина срещу лицемерната набожност, религията и глупостта на своето време. В нея е разкрита философията на двуличието и особено опасното и въздействие върху лековерните и наивни хора, чиято ценностна система е твърде нестабилна и неспособна да и се противопостави. Творбата на Молиер намира най-жизнения прототип на своята епоха в образа на главния герой – Тартюф, въплащаващ двойнствения лик на неискрения фалшив морал на времето и обществените нрави.
Всеки от персонажите в Молиеровата творба въплащава определена етична категория. В лицата на госпожа Пернел и Оргон авторът представя носителите на религиозния фанатизъм, породен от догмата. Главният герой Тартюф е не само живо лице, характеризиращо един от основните недъзи на епохата, но и дълбоко социално явление. Превърнал се в синоним на човешкото двуличие, героят е мним набожник, похотливец и съвършен измамник. Така чрез поведението си, той се превръща в основния виновник за конфликтите в семейството на Оргон. Користното отношение на лицемера към слабостта на верующите, използването на религиозните заблуждения на Пернел и Оргон е разобличено от здравия разум на Дорина и Клеант, от чистото чувство на Валер и Мариана, от пламеннатаоткровеност на Дамис и от умната Елмира. Началото на комедийния конфликт набелязва различната позиция на участниците в него. Разделени на два лагера, от една страна госпожа Пернел и синът и, а от друга – останалите членове на семейството, те изграждат в словесния двубой основната характеристика на Тартюф. Оригиналният сценичен похват на писателя – да изведе Тартюф едва в трето действие, цели явно да освети пространно и задълбочено неговата същност и да създаде определена нагласа за правилното и възприемане от зрителите. Така на прекомерните хвалби на госпожа Пернел за Тартюф се противопоставят изводите на Дорина от наглото поведение на натрапения гост в дома на Оргон:
Как тоя, що дойде изпаднал, гол и бос,
във твоя собствен дом високо вири нос
и стига веч до там във своята забрава,
че съди и кори и господар ти става.
По този начин авторът частица по частица сглобява основните моменти от характера на набожника. Предупреждението, което се съдържа в думите на Дорина, звучи като предизвикателство да бъде изобличен докрай двуличника, който се стреми само към лична облага:
За вас е той светец, но вярвайте ми вие,
безбожен лицемер под маската се крие.
В мрежите на измамника, скрит под маската на добродетелен човек, трайно се е заплел Оргон. Заслепен от Тартюф, по думите на Дорина, “откак дружи със тоя мях надут, нещастния човек е станал просто луд.” За него гостът му се е превърнал в изповедник и съветник, по-значим от близките му. Той олицетворява типичните черти на френския богаташ от тази епоха, който не е нито глупав, нито лош, но е доста лабилен и лековерен. Тези слабости, но не порочности в характера му го правят достъпна жертва за лицемерния набожник. Наглото му измамничество и мошеничество са немислими без наличието на наивност и заслепение. Тартюф е невъзможен без Оргон. Молиер на практика осъжда чрез произведението си не само на типове като Тартюф, които лекомислено лижат и заблуждават, но и поведението на тези, които са се оставили да бъдат подведени.
Лековерност откриваме и в реакциите на госпожа Пернел, насочена срещу всички, които застават срещу двуличника. Те отдавна са доловили фалшав проповедите му, обругаващи Божието слово. Пернел се противопоставя на близките си , защото е твърдо убедена в религиозното чувство и чест на новодошлия и не може да се примири с отношението на неприрязън към неговата благочестива личност. Тя и Оргон през мътните очила на религиозния догматизъм виждат у лицемера само привидните му качества на християнски моралист: смирен, изпълнен с любов към ближния, безкористен, целомъдрен и милосърден. Разбира се той подвежда лековерните, като изтъква на показ своите “добродетели” и постъпки с най-възвишени религиозни подбуди.
Това обаче не може да подведе Дорина. На мазните и гладки думи за целомъдрие, тя отговаря безцеремонно и саркастично, поставяйки на място похотливия мошеник. Непримирим изобличител на безочието на нахалния двуличник е Клеант. Като неподкупен и непримирим съдник, той е първият, който напада заблудения Оргон.
Ролята на набожния лицемер е добре обмислена и блестящо изиграна, щом така умело постига набелязаната си цел. Прибран в дома на заможния, но наивен Оргон. Тартюф е значително улеснен от него, за да може да реализира това, към което в действителност се стреми, скрит под маската на добродетелта. Философията му на лицемер става напълно ясна в начина, по който говори на Елмира(в пета сцена на четвърто действие). Убеден в безпогрешната си формула как да мами лековерните, Тартюф е съвсем безцеремонен по отношение на реакцията на Оргон: “аз тоя харен мъж го водя за носа.” Читателят вече се е убедил в това как нахалния измамник може да обърне всяка ситуация в своя изгода и да излезе чист от явния си грях. Обвинението на Дамис той дори не отрича, напротив, върху него изгражда самоовинението си, укорите към самия себе си и влага толкова жар във всичко това, че в крайна сметка невинният Дамис е изгонен от бащния си дом, лишен от наследство. Така, в блестящо изиграната роля на оклеветен, лицемерът приближава своята цел – да заграби имота и богатството на Оргон.
След явното му разобличаване обаче Тартюф нито се примирява, нито се оттегля от набелязаната си цел. Напротив, става още по-нагъл и настъпателен, защото държи в ръцете си всичко, което му е поверил Оргон. Лицемерния злодей не само се възползва от наивната доверчивост, за да живее в чужд дом, обграден с внимание и грижи, но и стига дотам, че без сянка на угризение се готви да изхвърли цялото семейство на Оргон от къщата, а самия него да предаде на властта.
В образа на Тартюф Молиер е пресъздал типа на един особено опасен за обществото коварен измамник, чието изобличение съвсем не е лесно. В края на пиесата, когато Тартюф е най-сетне със свалена маска, става ясно, че двуличието у него е всъщност дълбоко заложено, че то е истинската му страна – не маска, а същност, втора природа!

[sweetness]

Благодаря ти много,това което си написала е страхотно само че самата задача е само един герой от Трето действие да си изберем който е против Тартюф и да представим Трето действие от гледна точка на този герой които си си избрал
Надявам се да можеш да ми напишеш само за един от геройте които е против Тартюф и с него да се представи цялото 3-то действие
Благодаря още веднъж :P

[ninsy]

Благодаря ти много,това което си написала е страхотно само че самата задача е само един герой от Трето действие да си изберем който е против Тартюф и да представим Трето действие от гледна точка на този герой които си си избрал
Надявам се да можеш да ми напишеш само за един от геройте които е против Тартюф и с него да се представи цялото 3-то действие
Благодаря още веднъж :P

несъм го писала намерих го в един сайт..
Ако имах време с удоволствие щях да ти напиша но ..уви съм много заета

“Тартюф” е шедьовър, който е запечатал не просто състоянието на умовете на своето съвремие, а нещо значително повече – същностните черти на самата човешка природа”, така се изразява Жорж Бордонов в критическия си материал за комедията на Жан Батист Поклен-Молиер – “Тартюф”. В произведението си, авторът, подчинявайки се на нормативната естетика на класицистичното изкуство, разкрива категориите лицемерие и лековерие. Взаимно обвързани, те вървят неизменно и могат да донесат непоправими беди на личността и на обществения живот.Затова комедиографът се наема с художествената задача да изобличи двете порочни сили,, опирайки се на образи от своята действителност.
Комедията представлява осмислена картина срещу лицемерната набожност, религията и глупостта на своето време. В нея е разкрита философията на двуличието и особено опасното и въздействие върху лековерните и наивни хора, чиято ценностна система е твърде нестабилна и неспособна да и се противопостави. Творбата на Молиер намира най-жизнения прототип на своята епоха в образа на главния герой – Тартюф, въплащаващ двойнствения лик на неискрения фалшив морал на времето и обществените нрави.
Всеки от персонажите в Молиеровата творба въплащава определена етична категория. В лицата на госпожа Пернел и Оргон авторът представя носителите на религиозния фанатизъм, породен от догмата. Главният герой Тартюф е не само живо лице, характеризиращо един от основните недъзи на епохата, но и дълбоко социално явление. Превърнал се в синоним на човешкото двуличие, героят е мним набожник, похотливец и съвършен измамник. Така чрез поведението си, той се превръща в основния виновник за конфликтите в семейството на Оргон. Користното отношение на лицемера към слабостта на верующите, използването на религиозните заблуждения на Пернел и Оргон е разобличено от здравия разум на Дорина и Клеант, от чистото чувство на Валер и Мариана, от пламеннатаоткровеност на Дамис и от умната Елмира. Началото на комедийния конфликт набелязва различната позиция на участниците в него. Разделени на два лагера, от една страна госпожа Пернел и синът и, а от друга – останалите членове на семейството, те изграждат в словесния двубой основната характеристика на Тартюф. Оригиналният сценичен похват на писателя – да изведе Тартюф едва в трето действие, цели явно да освети пространно и задълбочено неговата същност и да създаде определена нагласа за правилното и възприемане от зрителите. Така на прекомерните хвалби на госпожа Пернел за Тартюф се противопоставят изводите на Дорина от наглото поведение на натрапения гост в дома на Оргон:
Как тоя, що дойде изпаднал, гол и бос,
във твоя собствен дом високо вири нос
и стига веч до там във своята забрава,
че съди и кори и господар ти става.
По този начин авторът частица по частица сглобява основните моменти от характера на набожника. Предупреждението, което се съдържа в думите на Дорина, звучи като предизвикателство да бъде изобличен докрай двуличника, който се стреми само към лична облага:
За вас е той светец, но вярвайте ми вие,
безбожен лицемер под маската се крие.
В мрежите на измамника, скрит под маската на добродетелен човек, трайно се е заплел Оргон. Заслепен от Тартюф, по думите на Дорина, “откак дружи със тоя мях надут, нещастния човек е станал просто луд.” За него гостът му се е превърнал в изповедник и съветник, по-значим от близките му. Той олицетворява типичните черти на френския богаташ от тази епоха, който не е нито глупав, нито лош, но е доста лабилен и лековерен. Тези слабости, но не порочности в характера му го правят достъпна жертва за лицемерния набожник. Наглото му измамничество и мошеничество са немислими без наличието на наивност и заслепение. Тартюф е невъзможен без Оргон. Молиер на практика осъжда чрез произведението си не само на типове като Тартюф, които лекомислено лижат и заблуждават, но и поведението на тези, които са се оставили да бъдат подведени.
Лековерност откриваме и в реакциите на госпожа Пернел, насочена срещу всички, които застават срещу двуличника. Те отдавна са доловили фалшав проповедите му, обругаващи Божието слово. Пернел се противопоставя на близките си , защото е твърдо убедена в религиозното чувство и чест на новодошлия и не може да се примири с отношението на неприрязън към неговата благочестива личност. Тя и Оргон през мътните очила на религиозния догматизъм виждат у лицемера само привидните му качества на християнски моралист: смирен, изпълнен с любов към ближния, безкористен, целомъдрен и милосърден. Разбира се той подвежда лековерните, като изтъква на показ своите “добродетели” и постъпки с най-възвишени религиозни подбуди.
Това обаче не може да подведе Дорина. На мазните и гладки думи за целомъдрие, тя отговаря безцеремонно и саркастично, поставяйки на място похотливия мошеник. Непримирим изобличител на безочието на нахалния двуличник е Клеант. Като неподкупен и непримирим съдник, той е първият, който напада заблудения Оргон.
Ролята на набожния лицемер е добре обмислена и блестящо изиграна, щом така умело постига набелязаната си цел. Прибран в дома на заможния, но наивен Оргон. Тартюф е значително улеснен от него, за да може да реализира това, към което в действителност се стреми, скрит под маската на добродетелта. Философията му на лицемер става напълно ясна в начина, по който говори на Елмира(в пета сцена на четвърто действие). Убеден в безпогрешната си формула как да мами лековерните, Тартюф е съвсем безцеремонен по отношение на реакцията на Оргон: “аз тоя харен мъж го водя за носа.” Читателят вече се е убедил в това как нахалния измамник може да обърне всяка ситуация в своя изгода и да излезе чист от явния си грях. Обвинението на Дамис той дори не отрича, напротив, върху него изгражда самоовинението си, укорите към самия себе си и влага толкова жар във всичко това, че в крайна сметка невинният Дамис е изгонен от бащния си дом, лишен от наследство. Така, в блестящо изиграната роля на оклеветен, лицемерът приближава своята цел – да заграби имота и богатството на Оргон.
След явното му разобличаване обаче Тартюф нито се примирява, нито се оттегля от набелязаната си цел. Напротив, става още по-нагъл и настъпателен, защото държи в ръцете си всичко, което му е поверил Оргон. Лицемерния злодей не само се възползва от наивната доверчивост, за да живее в чужд дом, обграден с внимание и грижи, но и стига дотам, че без сянка на угризение се готви да изхвърли цялото семейство на Оргон от къщата, а самия него да предаде на властта.
В образа на Тартюф Молиер е пресъздал типа на един особено опасен за обществото коварен измамник, чието изобличение съвсем не е лесно. В края на пиесата, когато Тартюф е най-сетне със свалена маска, става ясно, че двуличието у него е всъщност дълбоко заложено, че то е истинската му страна – не маска, а същност, втора природа!