Тя пак стои в стаята сама.Тъмно е а единствената светлинка която и вдъхва надежда са спомените.
Изминаха 5 тежки месеца.Пет, ужасно дълги и безсънни месеци в които се вплитаха прекрасните спомени и ужасяващата мъка по него.Спомен след спомен изплува, и тя потъва бавно и неусетно, усеща парещите от страст ръце, копнеещите за целувките й устни, желанието му за една незабравима нощ...Но това са само спомените останали от него.
Той и взе всичко.Той беше човека за когото тя бе готова на всичко, той беше човека с когото тя искаше да бъде до края на дните си, той беше човека когото тя обичаше и продължаваше да обича...той.
За кратко време тя се влюби, както и той, за кратко време се научи да обича за което виновникът беше той, за кратко време тя се научи да мрази за което виновникът беше ревността, за кратко време тя се научи да цени това което има макар, че той беше на 480 км...Той, той, той бе човекът които я поведе по пътя на любовта, показа и красивото и я дари с най прекрасните моменти.
Но сега, 5 месеца по късно тя не е това което беше.Веселото и безгрижно момиче се превърна в затворен и необщителен човек, човекът за които нямаше пречки и беше винаги позитивно настроен, сега стана черноглед.Не намираше смисъл в живота и единственото което правеше бе вечер, преди да заспи да поплаче.Да излее мъката за пореден път и да се отдаде на съня, в които идваше той и тя отново бе щастлива!И така се точеха дни и нощи.Минаваха седмици а после месеци но тя не спираше да мечтае и да копнее за него.До нея имаше друг, но той не бе същия човек като него.Той запълваше до някаде празнотата в сърцето й, но той не бе нейната любов.Той я целуваше, но целувките му горчаха, той я докосваше а тя испитваше ужас.Ръцете му я изгаряха, причиняваха и болка и тя бавно умираше.Той не беше като него, не възпламеняваше любовта й а напротив убиваше я, той искаше да я обича но сърцето й вече бе заето...
Тя продължаваше да копнее за неговата любов, молеше се нощ и ден той да се върне, да бъдат пак двамата...но с всеки изминал ден надеждите й угасваха.
Това бе нейната съдба да бъде обичана, тя да обича но да не е с него.Да бъде далече и мисълта за него да я изгаря.Да бъде другаде без него - сама.Да това е нейната съдба - МОЯТА.Това ми е отредено от съдбата, да прося и да давам любов но да не мога да съм с Костадин...Това е любовта...понякога невероятна а по някога груба, студена и безпощадена...Но в едно съм убедена, рано или късно аз пак ще съм с него...ако не в този живот може би след него... ОБИЧАМ ТЕ КОЦЕ!