Приведен пак старец стои
и взира се някъде вънка,
спомен пред него душата реди
със паяжина сива и тънка.

И дъх на смърт и на вечност
той в безкрая тесен долавя,
и вижда образа им ясен
и ридания в сълзи сподавя.

Приведен пак старец стои,
поглежда примирено навънка,
а във сянка душата мълчи
пуста, тежка... и гръмка!