Не се забърквам и не, не съм имала нищо с него /нищо физическо, ако това е оправдание/, пределно ми е ясно, че с този човек не мога да имам нищо общо, а ко ще и земята да се обърне. Братята са си братя, не мога да се меся там... Всъщност мъжът ми знае, че изпитвам нещо към брат му /какъв шок- изведнъж малкото братче, с което си свикнал и за което помниш разни простотии от детството, се оказва вече един млад привлекателен мъж, към когото има апетити собственото ти момиче/, това си е направо сериал. И сега, и тримата знаем, и тримата се правим на ударени, и тримата страдаме, всеки по различен начин. Тук идва и другият момент. Аз мога! Мога да го имам и да ми се размине! Можех да го имам още преди месеци и дори никой нямаше да разбере /цинично и практично- най-подходящия избор за любовник, брата, винаги извън подозрение/, но за да не стане така сама си признах... И дори при създалата се сега ситуация, пак мога да изляза "суха от водата"... Всичко е в мои ръце и изборът е мой. Е супер, давай тогава... Обаче с изборът идва и отговорността. Не мога да съсипя двама души заради един каприз. Мъжът ми ме обича /и аз не разбирам как би могъл още да ме обича след всичко, което съм му причинила/, няма по-свестен човек от него. Не мога да му причиня това. Не мога да го причиня и на момчето, колкото и да е лош понякога...не заслужава това. Аз самата съм на дъното в момента, презирам се, защото прекрачвам собствените си принципи. Знам и си повтарям ежедневно, ежечасно, ежеминутно че не мога да си го позволя. И всеки следващ ден е поредното изпитание и борба, та той е на една ръка от мен, колко още ще издържа... Оскар Уайлд е казал, че единственият начин да се справиш с изкушението, е да му се отдадеш. Колко е лесно само, да падна в обятията му и да сложа край на историята... но пък после ще се чуствам още по-зле. Мамка му, сама се закопавам все повече. Но ми е толкова тежко и трудно, знам че никой не може да ми помогне, но просто имам нужда да излея душата си някъде, трудно е да криеш нещо такова. И всеки ден да живееш с мисълта че си едно нищожество, което наранява всеки, имал неблагоразумието да се приближи... Искам да се махна, да се изнеса и да не го видя повече, но това няма да стане в близките четири месеца, четири дълги месеца, през които окончателно ще се побъркам. После ще се преместя и всичко ще се оправи /сякаш си повярвах/ Понякога се чудя защо е всичко това, дали не ме дразни самият факт, че ме отхвърлят, или че просто има едно нещо на света, което не мога да имам и искам точно него? Онази човешка черта да правиш напук на себе си и да търсиш забраненото... Или просто желание да докажеш кой е Шефът, като правиш каквото си поискаш... И всички тези гадости, благовидно маскирани като "влюбване". Не, не съм влюбена, не можеш да се влюбиш в някого, когото не познаваш и чиито характер ти е неприятен като цяло, в някого, с когото не общуваш и не разбираш, не можеш... Той е... като онези пакостливи деца- миловидни и усмихнати, нехайно чупят някоя скъпоценна вещ, а ти дори не можеш да им се разсърдиш /първо дори си мислиш да не са се порязали на парчетата от счупеното/. Той е...просто е той, неповторим и единствен. И далечен, и забранен. Как може да съм толкова смотана, една гадна кучка, в това съм се превърнала... Не мога да се трая. Трябва да измислят лекарство против "влюбване", пиеш го и готово... Или лекарство против простотия, в моя случай...