Той вървеше по плажа, прегърнал момичето, което обичаше. Пристъпваха бавно по мокрия пясък, устремени към залеза. Бяха щастливи. Той я погледна, тя се усмихна, после и двамата отправиха поглед към спокойната вода, в която се отразяваше все още яркото залязващо слънце. В главата му нахлуха купища мисли за изминалия така прекрасен ден. Той се усмихна леко и отново я погледна...Но нея я нямаше! Поогледа се наоколо - нямаше нито плаж, нито слънце. Празна и безкрайна алея. Студ. Самота. Той се почувства странно и потрепера. За пръв път го беше усетил - това да няма никой до теб. Той започна да върви бавно по замръзналия асвалт. Валеше сняг. Чудеше се къде отива, какво става. Чувството беше освен странно и... страшно. Той погледна една от уличните лампи и си спомни... за залеза, за любовта на живота му. Къде са те? Какво става? Тогава лампата усна и му напомни за мрачното настояще. Продължи да върви, но вече по-бързо... искаше да стигне някъде... където и да е. Мястото му беше непознато. Но изведнъж се спря... Замисли се колко прилича алеята на съзнанието му - празна, самотна, без никого... На него му липсваше момичето, липсваше му пясъка. Снегът заваля още по-силно, а виелицата ставаще все по-смразяваща. Той беше облечен леко... но го топлеше мисълта за любовта и за лятото. Замечтан, той бе прекъснат от силен и глух вик, дошъл от никъде. Огледа се, ослуша се, притеснен забърза, защото искаше този кошмар да свърши. Затича се, но алеята нямаше край. Не спираше, но всичко му се струваше еднакво - мрачни дървета, едва мъждукащи лампи и... пейка?! На нея седеше нещо, свито и мрачно. Той се позачуди и седна до това "нещо" Докосна го леко, а то вдигна поглед... и се оказа момичето. Той я прегърна силно, колкото му позволяваха обстоятелствата, а тя го погледна и заплака. Когато той я попита защо плаче, тя му отвърна, че се е предала, че няма смисъл. Че досега е тичала, но не е намерила сили да продължи. Че уличните лампи й напомнят за красивият залез. Тогава той си спомни всичко това и... заплака. Тя го гледаше учудено, също със сълзи на очи. И когато тя го попита той защо плаче, отговори, че всичко това му е много познато. И в този момент той осъзна нещо... че трябва да се бори. Изправи се, помогна и на нея. Прегърна я силно. Хвана я за ръка и се усмихна. Продължиха да вървят със същия трепет както на плажа. Те бяха скитници, които ще вървят заедно навсякъде, където и да е. Те се обичаха. Те бяха мен... и теб...

Авторско произведение


искам да ви питам... какво мисллите за разказа ми... харесва ли ви... каква критика имате към него, какво ви внуши? Напомня ли ви за нещо познато... споделете