Има разлика между това да забравиш любовта си и да престанеш да я изпитваш. Предполагам темата е по-скоро за второто.
Като за начало - преди време един приятел ме убеди, че истинска е само споделената любов, защото само тя има възможността да се развие. Тогава не бях на това мнение. Сега, повече от година по-късно го проумявам и приемам за вярно. Да искаш някого когато го нямаш е нещо човешко. Да ревнуваш, да искаш одобрението му, да искаш вниманието му.. всичко, което не получаваш. И каквото и да изпитваш към този някой, в основата ще ги има тези емоции. Точно навършвах 15 когато изпитвах същото и вярвах, че е любов. Всъщност не знам дали наистина вярвах, по-скоро ми се искаше да вярвам. Така или иначе, борех се за чувствата си; загубих; осъзнах го и се отказах. По-късно се влюбих в човек, който ми беше много близък приятел и тогава проумях, че всичките пъти, когато ми се е искало да мисля, че обичам, всъщност не съм обичала. Вярвам, че не се забравя никога когато си искал това, което си имал. Просто е прекалено ценно и уникално, за да се забрави някога. Животът не е толкова дълъг, за да си позволим да забравим толкова красиви неща от него.
Не разбрах дали сте имали връзка или не. В първия случай - определено ще ти е по-трудно. Твърде много спомени, случки, изживявания, емоции. Във вторият случай остават само предположенията, а от тях няма голям смисъл, така или иначе.
Глупавото е, че никой нищо не може да ти каже. Или поне не и такова, каквото действително би ти помогнало. Просто трябва да го преживееш. Минаваш през всичко, колкото и усилия или болка да ти коства, стискаш зъби и продължаваш. Това, че се чувстваш зле понякога е нормално - хора сме, имаме чувства. Просто живот е, живеем го. Няма смисъл да ти казвам, че те очакват милиони други преживявания и случки, които ще те направят много щастлива. В даден момент просто ще спреш, ще се огледаш и ще разбереш, че вече нямаш нужда от друго слънце, че ти си достатъчна светлина за света си.. и ще бъдеш щастлива. (: