Не знам защо точно пиша това, не съм някакъв експерт по такива случаи Та, как да започна?...
В живота на човек има моменти, в които се замисля за разни такива въпроси. Най-често отговорите, до които стига, са крайно неприятни, досадни, съмнителни, болезнени и така нататък, все в този песимистичен дух.
Само че - защо?
Случило се нещо такова с някой близък познат. Това те наранява. Добре. После се оправяш.
Наранява те друг твой близък познат. Пак те наранява. Пак се оправяш.
Какво идва да покаже това? Че отношенията между хората са нестабилни. Тук не говорим за застинали положения и ясно установени граници. Положението се променя. Винаги се променя. Към по-добро или по-лошо? Това го определя всеки за себе си. Нещата просто са това, което са. Седнем ли да си ги обясняваме, те почват да придобиват положителен или отрицателен оттенък.
Има ли смисъл да се вторачваме в раната, да я разчопляме, изследваме, разширяваме, възпаляваме?
Всеки е преживявал подобни разочарования. Аз - каква изненада - също.
И тук не бих си задавала въпроса "Има ли приятелство между мъж и жена?". Бих си задавала въпроса "Има ли приятелство между някой-си-там и когото-и-да-е" (полът не е включен в сметката) ?
Доста от така наречените ми "приятели"...(познати, с които да си губя времето, да си отправяме по някоя и друга дълбокомислена реплика, да си казваме в моменти на гадост "положението ш'се оправи, спокойно" и да играем ролите на "близки", докато на някого не му омръзне и не си намери заместител)...са изразявали мнението, че "на никого не му пука за другия" след като престанем да се "мотаем" заедно. Тц, грешка. На мен ми е пукало. И това не го казвам, за да се оплаквам или да се изкарвам потърпевша.
Постулатче - страда онзи, на когото му пука.
Мъж, жена - какво значение има? Когато говорим за приятелство. "Ама той ме харесва и като жена" - е, и? Лошо ли е това, опорочава ли нещо?
Имайте предвид, че сме още в една деликатна възраст, в която огромната част от хората реагират на базата на инстинкта и са по-склонни да замажат страха си с някоя безсмислена проява, вместо да му се озъбят директно. По повод "момчетата, които си отиват, след като признаят чувствата си".
Друго постулатче - няма да имаш приятели, ако не го позволиш. Което не означава, че повечето хора не са склонни да те прегазят, ако това ще им донесе изгода.
Същите онези, които се оплакват, че "няма такова нещо като приятелство".
Имах един доста трънлив случай с мой "приятел". Момче, което имаше сериозна връзка. Което беше много влюбено в приятелката си, която учеше в чужбина и се виждаха рядко.
Въпреки това - пак изненада - между нас имаше привличане. Това мога да твърдя с почти абсолютна сигурност. И можехме да говорим с часове. Да приказваме пълни глупости и пак да си казваме нещо с тях. После да се мотаем по улички и площади, без да говорим, и да няма нужда да говорим, всъщност. Да се подкрепяме несъзнателно, неосезаемо, невидяно.
После - изведнъж, когато тя се върна - с това се свърши. Без обяснения. Никой не потърси другия.
Той по-късно твърдеше, че приятели "няма".
Може и да няма "приятели". Но - цялата тази тирада...
Няма нужда от етикети. Нещата просто са това, което са. Мимолетни - понякога досадни в своята мимолетност.
И то не заради различните полове на участниците.
Щастлив е онзи човек, който е имал възможността да се докосне до друг и да го развълнува на едно дълбоко и неконтролируемо равнище.
Малко хора имат този шанс.
Не знам дали и аз съм го имала - дотук. Какво пък - не е като да няма утре.
Но, както с почти всичко останало, става дума най-вече за внушение. И ъгъл на разглеждане. Нали?