Мм ин наще са така...майка ме пита само гладна ли съм и кога ше ставам от компа, за да седне тя.Онзи ден както си уча (по-точно блея на някъде) казах на мама, че не мога да си науча и я попитах кво да прая, а тя ми отвърна "Прави квот искаш, не си учи, само млъкни" ... и тва мн ме нарани.Говорим си сами за нейните проблеми...а като започна аз да и разказвам примерно как съм прекарала деня тя дори не си прави труда да се преструва, че ме слуша или да каже нещо от сорта на "аха","добре","хубаво"
имам чувството, че за тях изобщо не съществувам...