Когато един безпардонен мъж ме попита “Какво означава “да простиш”?”, аз отвърнах:
- Да дадеш втори шанс!
- Да забравиш, така ли?
- Не, просто да дадеш втори шанс. Можеш да дадеш втори шанс и без да забравяш, достатъчно е да простиш.
- Мога да дам втори шанс и без да простя. Аз не прощавам!

Разговорът обещаваше да се превърне в спор, затова го прекратихме по взаимно съгласие. Малкото свободно време за нормални разговори не бива да се пропилява в безсмислени спорове. Продължих да мисля за това. Ако някой твърди, че не прощава, това прави ли го наистина безпардонен? Ако работата ни изисква да сме безпощадни, безкомпромисни и безпардонни, това не означава, че и в личния си живот сме такива, нали?

Прощава се обикновено за нещо, с което нечие (без)действие ни е обидило/засегнало/наранило.

От какво зависи способността ни да прощаваме? От размера на деянието или от размера на обидата? Няма общ аршин. Безобидно действие /според извършителя/ може да нанесе опустошителни вреди /според потърпевшия/. Всичко зависи от начина, по който възприемаме света около нас. Зависи от собствените ни “стандарти”.

От какво зависи способността ни да прощаваме? От този, който ни е засегнал? На някои хора сме склонни да простим неща, които не бихме простили и на себе си. Нали?

Аз мисля, че способността ни да прощаваме зависи най-вече от желанието ни да простим!

А вие как мислите?

П.С. Това не съм го писала аз, намерих го в някакъв сайт, но все пак, "вие как мислите"?