Сърцето си заставих да мълчи,
под сивите ми мъки да не стене
и да преглъща чуждите вини,
обидите и думите студени.

Заставих го да спре да ме боли,
забравяйки за хилядите рани.
Когато го потъпкват да търпи,
да не унива щом е неразбрано.

Заставих го да не проклина ада,
ни пламъците дето го изгарят.
Да вярва, че когато е изстрадан
по-лек ще бъде пътя към безкрая.

Да не намразва свойта самота,
тревогите по пътя да оставя.
Но да забрави теб и любовта
така и не успях да го заставя.