Казва се Георги и е... любовта, която винаги съм искала, за която мечтая откакто класиките на Дисни събудиха в мен мисли за романтика и приказност, любовта, за която не искам да мисля, и която не искам да забравям никога. И мисля, че няма. И до ден-днешен не съм видяла по-силна любов от нашата. Бяхме заедно 5 години... Разделихме се окончателно и може би завинаги преди по-малко от месец.
Не знам дали някога сте изпитвали особеното чувство...че сякаш всичко си е на мястото, когато сте с него/нея. Всичко е точно както трябва, той ви целува и гали ТОЧНО както бихте искали, гледа ви точно както сте си мислили, че любимият ще ви гледа, ако е много влюбен във вас, държи се с вас точно както бихте искали... досеща се за всяка ваша мисъл, познава всяка една частица от вас, всеки жест, знае наизуст всяко движение..Обожава всичко във вас и вие всичко в него. Синхронът е перфектен... и в общуването, и сред приятелите, и вкъщи,когато сте сами, и през нощта... Несравнимото усещане... да се събудиш до него/нея... Да заспиваш всяка вечер до него и да ти се иска мигът, който осъзнаваш, че протича в момента, да не свършва никога.
Но той все някога свършва...
Неизбежно е.
Как е възможно след 5 години връзка все още да ми се свива стомахът ВСЕКИ път, когато той ме докосне..? Не мога да спра да го целувам... Искам да прекарам целия си живот така: седейки до него, слушайки го, галейки го, целувайки го... Без хора, без семейство, без приятели, без университети, без работа, без проблеми. Само аз и той. Завинаги.
Няма как да стане. А и да има, не е редно. И все пак така искам...
5 години и страстта да нараства все повече... това би трябвало да означава нещо? Би трябвало да е достоен елемент за окачествяването на тривиалното название "любов на живота", нали? Би трябвало.
Не мога да обичам друг човек. Не и скоро, не и така. А искам точно така, точно тази любов, точно този човек, защото той ме прави така щастлива както знам, че друг няма. НО не заради това. Не заради това, че ме прави шастлива, а заради това, че аз го правя щастлив, така както мисля, че друга не би могла. А може и да има такава. Ако има такава, надявам се да я срещне. Но ако я няма... моля се да дойде при мен... Един ден да се звънне на вратата в 2 през нощта, да отворя (защото никога не спя... не мога да спя, освен ако не съм до него), да го видя.... и всичко да бъде наред. Ще го прегърна... Даже няма да има нужда да ми казва каквото и да е. Всичко ще се нареди така както и започна преди 5 години - без думи.
Липсва ми толкова много.

Адски много. Толкова ми е трудно да започвам деня си с въпроси, на които нямам отговори, а съм свикнала да имам: "Какво ли ще прави той днес?", "Кога ще го видя?", "Как ли е минала работата му?", "Как ли се чувства?", "Какво е последното нещо, за което мисли преди да заспи?", "МИСЛИ ЛИ ЗА МЕН, така както аз за него?", "ЛИПСВАМ ЛИ МУ...?", "Възможно ли е да не му липсвам...?", "Какво да направя: да живея живота си колкото може по-добре и междувременно да го чакам или да забравя за шанса някога да го прегърна отново...???".
МОГА да живея без него, но не искам. Обичам го повече от себе си. И без значение колко ми е трудно без него, ще се радвам стига той да се чувства добре, да намери себе си, да разбере собствения си път, да го следва.
Ако един ден се завърне при мен...

тогава ще знам, че щастливия край не е само по филмите и главните герои накрая наистина са щастливи и заедно ЗАВИНАГИ. Но ако не се завърне никога повече... няма значение. Защото той винаги ще бъде Той и аз никога няма да Го забравя.... Благодаря на Господ, че го срещнах и имах..макар и само за няколко години. Бих предпочела... едно докосване на ръцете му, едно вдишване от косата му, една целувка от устата му... пред цял живот без това. ЕДНО.
П.С. Извинете, ако страшно дългото ми съобщение ви е подразнило или отегчило.