Своята песен запяла зората
и ред подир ред занизал се стих,
а там нейде в шубрака смълчан
пригласял й славеят сив.

От душата му капели звуци
и пронизвали туй малко сърце,
песен издигала се по-висото от огън,
по-дълбока от бездънно море.

И всеки стих по нещо отнемал
и всеки звук – удар по-малко бил,
живота все по-глухо пулсирал,
в песента, краят неясен се крил.

Последна молитва и звуци последни,
прощалната песен в тях се таи,
отивал си славеят, летял във простора
и песента му никой не можел да спре...