Не виждам смисъл да я пиша цялата тая работа, може би, за да ми олекне... Преди няколко дена с приятеля ми направихме година и 3 месеца, откакто сме заедно. Вече бяхме започнали да си омръзваме, на него му беше ясно, че още изпитвам чувства към него, които обаче не са толкова силни, че да се нарекат любов. Аз също пределно добре знаех, че при него е същата ситуация. И въпреки това и двамата искахме да сме заедно. И ни беше хубаво. Да, обаче започнах да се обърквам по едно време. В един момент беше страшно мил, правеше всичко възможно да ми е добре, а в друг усещах как не може да ме трае. Наясно съм, че тва е нормално след толкова време, обаче той се държи адски странно - или сякаш ме обича, или сякаш ме мрази, няма средно положение, в което просто да можем да се посмеем без да ме обърка още повече и да не знам какво иска. Когато не е на кеф, се държи наистина гадно и ми става кофти, но пък когато ни е добре заедно, без да искам започвам да си внушавам, че хубавите моменти могат да компенсират лошите и болката. Когато го питах какво наистина иска от мен, той ми каза, че и той е объркан и не знае, че ме познава прекалено добре и понякога предпочита просто да е сам. Пак казвам - не го обичам, той също не ме обича. Но искам да съм с него, както и той с мен. Та значи все пак ще поискам съвет - какво да правя оттук нататък? Да се опитам ли да променя нещата или да спра дотук? Вероятно ще ми кажете "Послушай сърцето си", обаче в момента наистина не мога да чуя какво ми казва...