Българска поезия!

[Rock & Roll Queen]

Днес докато си разгръщах литарературата за седми клас издадена през 1979г. се натъкнах на някой много хубави стихотвотения..Та мисълта ми е тук да се пишат откъси от стихотворения или самите стихотворения, които са ви направили добро впечетление. Аз почвам --->
Ще строим завод
Никола Й. Вапцаров

Ще строим завод,
огромен завод
със яки
бетонни стени!

Мъже и жени,
народ,
ще строим завод
за живота!

Децата ни мрат
в отровната смрад,
без слънце,
в задушни коптори.
Светът е затвор.

Мъже и жени,
народ,
ни крачка назад!
Ще строим завод
за живота!

Децата ни мрат
в задушната смрад
със жадни за слънце очи.
А ние? - Бездушно
превиваме врат
и мълчиме,
позорно мълчим!


Балада за комуниста
Веселин Андреев

Колко дена го били? - Ни дума, ни вопъл, ни стон...
Но устата сгрешила - сама промълвила: Антон.

Свойто име им казал, но седмица после мълчал,
а пък тялото - в язви, и язвите гнойни течат...

"Где са твойте другари?"...Той виждал отряда любим...
и очите притварял, и тръпнел, но бил несломим.

Побеснял и разгърден, край него прострелвал агент -
той отвърнал му твърдо: Убиецо, стреляй във мен!"

Те във раните люти посипали сол - като жар.
Скърцал зъби нечуто...И как ли без вик издържал?...

И в злоба безсилна пак били го - диви и зли.
В страшни мъки се свилал, но дума не им промълвил.

После бавно притихнал...Смутени, учудени, в страх
те го гледали тихо - безмълвен, но горд, величав.

"Не човек, а желязо!" - просъскал агентът фашист.
Тихо мъртвият казал:
"Не, комунист!"...

Послепис: Стихотворението не изразява отношението ми към комунизна, защото как да имам отношение към него като не съм го видяла.(че дори и никой още не го е видял)
И стихотворенията трябва да са български!!

[Boot]

Това е хубава тема, макар че едва ли ще живее дълго. А самият Вапцаров има доста по-добри неща от тoва, което си постнала.
А иначе аз си имам един ужасно любим поет, който, за съжаление, изобщо не е добил популярност. Това е Георги Константинов. Ето някои негови неща:

Въпрос

Зная добре, че обичаш да чуваш
хубави думи всеки момент.
Зная добре, че и денем сънуваш
сънища с хепиенд.
Будят те само похвалите шумни.
И те превзема тонът превзет...
Аз пък със теб разговарям без думи -
с жест въпросителен.
Точка.
Нов ред.
Твоята роля ми е позната.
Даже не слушам суетния шум...
Но ти как ме чуваш, когато
те наругая на ум?

(Ох, стихосбирката, от която е това стихотворение, е адски хубава цялата, обаче я няма в нета, а сега ме мързи да преписвам)
По-късно ще поствам още любими неща.

[sex_i_2maslinki]

ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА

Ние спориме
двама със дама
на тема:
"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете -
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте,
нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито:
- Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и... после му станало леко. -

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. -

Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.

Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
ч о в е к.

Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.

И после разправял:
"Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти - ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен -
и после
заспивал
усмихнат...

Но в коридова
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. -
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
"Хайде, стани."
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.

Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил -
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
- Да тръгнем ли? - казал.
- Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
"Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."

Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.

"Тя - моята - свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. -
Човекът спокойно, тъй - дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.

Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
"Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! -
Той пеел човека. -
Това е прекрасно, нали?


tova stihotvorenie mi ostana v syrceto za vinagi... mn e hubavo

[sherry]

Не ме разбирай погрешно, обожавам поезията, българската - също. Но не е ли имало такива теми? Даже скоро четох такава. Защо трябва да се повтаряме?