Това е твой личен проблем и аз не мога по никакъв начин да те съдя или определям. Оставям настрана факта, че сме в такъв форум - по принцип не пиша в такива теми Само искам да те попитам някои неща, понеже това ми се струва доста познато.
На такова състояние много хора лепват етикета "депресия".
Аз съм така също от около една година. Без някаква очевидна причина от миналия май всичко се промени. Никога не съм била хленчещ пубертет, имала съм си своите премеждия, но никога не съм се предавала или оплаквала. Тогава - всичко на 6. Отличен успех, "приятели", флиртове, интереси, спорт...после изведнъж всичко се разби. Всяка вечер плачех, нямах енергия, чувствах се зле. Изпитвах някакво неопределено чувство на досада от всичките си събеседници. Книги не ми се четяха, всичко беше монотонно, идеше ми да се хвърля отнякъде. Доста време събирах кураж, докато не се реших да попитам личната си лекарка дали да се обърна към психиатър, защото не на шега се уплаших. Не исках да ставам от леглото, не исках да живея - а нямах и грам проблем! Тя ме посъветва да се консултирам с лекар, но така и не го направих. Хвана ме страх - от това, което може да науча. А и съм възпитала в себе си поведение, което диктува да се справяш сам.
И така, докато не се запознах с един левент (по най-баналния начин - чрез Интернет), с който ми беше приятно да си говоря. Единствено с него. Четири месеца разговаряхме, без да имаме представа как изглеждаме. А моето тъпо състояние ставаше все по-досадно. Тогава решихме да си пратим снимки. Няма такъв красавец, честно! Не че това е от значение за историята - като му видях снимката, просто си помислих, че изглежда много добре. Друго какво имах да мисля - знаех, че е и по-голям от мен, и има много, ама много сериозна приятелка (беше ми говорил за нея един-два пъти), която в тогавашния момент беше далеч от него, за да учи. Както и да е. Той все ме караше да се видим, аз приех - честно казано се радвах, че съм си намерила "дружка", хаха...Трябваха ми 30 минути, за да ми се завърти главата до абсурд...почнахме да излизаме с него като приятели, пишехме си с часове...започнах да се чувствам отново човек по време на срещите ни, въпреки че си знаех, че всичко е една загубена кауза...просто самото му присъствие ме измъкна от пубертетското настроение, в което бях изпаднала...за да ме хвърли в друго - това на една загубена до безобразие любов или каквото и да е там...не си падам романтик...просто с всеки изминал ден усещах все по-голяма нужда да съм край него, да бъде, a la pop-folk, "мой"...Което така и не се случи, въпреки че явно му бях харесала и човекът си го показваше...Приятелката му се върна и той изчезна. Все едно никога не се беше запознавал с мен. Месеци след това случайно се сблъскахме пак в Интернет по съвсем друг случай и имах възможност да му кажа някои неща (никакви признания, по-скоро го наругах, хаха)...в следствие на което сега наистина сме като непознати...аз все още не мога да си го избия от главата, той се е разделил с приятелката си и сега се отдава на преследване на лесни женички. Както и да е.
Състоянието ми обаче се подобри. Знаеш ли защо? Защото осъзнах - донякъде - какво представлявам. Опознах друг човек - и видях в какво се различавам от него, при това драстично. Осъзнах какво искам --- и че проклета да съм, ако не се сборичкам с живота и света, за да го постигна. Не съм мислела, че любовта може да изиграе такава роля за някаква промяна у мен - а и не съм сигурна, че беше точно любовта, че беше точно любов. В един момент натрупванията от безразличното отношение на околните, от загубеното време, личното ти време, от безсмислеността на това, което вършиш, скритите ти амбиции - всичко това те захлупва и е въпрос на твой собствен път навън, на нещо, което е само твое, нещо, което ще те избута. Иначе, ако не намериш такова нещо, само ще си консумираш жизненоважни вещества и ще чакаш да става вечер, за да легнеш и да спиш.
Това познато ли ти звучи?