безчуствен или дървен?

[Nassgerrack]

Здравейте хора. Реших преди да почна да поуствам в този форум да се опитам да реша собствения си проблем (с ваша помощ).

Всичко си почна ,когато отрязах едно гадже (то не беше лошо,ама аз не можех да я изтърпя),абе все едно след историята с нея ми се съсири кръвта и мозъка ми почна да работи по-бавно.След 1 месец прекаран с нея се извратих много. не ми се излиза с момичета,не ми се излиза с приятели,с класа не се събирам (а като цяло сме сплотени)...нищо. По цял ден мога да си седя в летаргия пред комютъра и да правя... нищо.Не съм грозен,не съм прост, готино тяло имам... ама нещо ми прояде мозъка.Даже на тренировки не ми се ходи вече - уж го давах голям каратист,ама вече и това не правя с желание.В училище не говоря много много,с приятелите - ами тях не ги виждам толкова често вече,момичетата...вместо аз да ходя при тях те идват при мен. Естествено нямам предвид ,че ми идват на талази и се редят на опашка...абе отнасям се уж добре с тях. Ама нямам никакво желание да си прекарвам времето с която и да е от тях.

Станах пълен непукист и абсолютно безразличен към всичко.Нищо не ме влече,с нищо не се занимавам,с гаджета не се занимавам от година вече някъде,приятелите ми не ги смятам вече за такива,врагове нямам.Постоянно правя опити да си стъпя на краката ама то спъване след спъване.Никаква мотивация за нищо.

Някой има ли идея как се излиза от такава дупка?

[bqsna_teenagerka]

таая те е сбъркала пи4 от всекъде...а кажи 4естно за нея сещаш ли се? и ако се сещаш за какво си помисляш?

[special_girl_SS]

mi az nemojah da razbera na kakvo to4no se dalji taq tvoq melanholiq za6toto mn ti lipsva, ili za6toto taq macka totalno te e promenila

[mila_pila]

странно, обаче с мен е същото...... имам чувството, че просто се нося и съм страничен наблюдател на живота си. нищо няма смисъл, аз не живея, а съществувам и все се надявам, че някой ден всичко ще се оправи... не знам как стана така, мисля, че откакто всичко се прецака с "голямата ми любов" нещо ми стана и сега съм като счупена. мразя всеки ден, всичко ме дразни, живея само за да го видя, а като го видя се чувствам още по-зле, защото не съм с него иии мразя го. той е пример за неосъщесвена мечта, за неизживяно щастие, за огромната ми слабост. искам всичко с него да свърши(въпреки че официално никога не е започвало...) и понякога си мисля, че мога да продължа без него, но тогава го виждам и всичко започва отначало...
не знам какво да те посъветвам, защото аз самата още не съм открила изход...... помисли откога започна да се чувстваш по този начин. вярно тая девойка ти е направила нещо? ако е така опитай се да скъсаш със спомените за нея, ако нещо не сте се изяснили-направете го. смятам, че само така ще можеш да продължиш напред.

Това е твой личен проблем и аз не мога по никакъв начин да те съдя или определям. Оставям настрана факта, че сме в такъв форум - по принцип не пиша в такива теми Само искам да те попитам някои неща, понеже това ми се струва доста познато.
На такова състояние много хора лепват етикета "депресия".
Аз съм така също от около една година. Без някаква очевидна причина от миналия май всичко се промени. Никога не съм била хленчещ пубертет, имала съм си своите премеждия, но никога не съм се предавала или оплаквала. Тогава - всичко на 6. Отличен успех, "приятели", флиртове, интереси, спорт...после изведнъж всичко се разби. Всяка вечер плачех, нямах енергия, чувствах се зле. Изпитвах някакво неопределено чувство на досада от всичките си събеседници. Книги не ми се четяха, всичко беше монотонно, идеше ми да се хвърля отнякъде. Доста време събирах кураж, докато не се реших да попитам личната си лекарка дали да се обърна към психиатър, защото не на шега се уплаших. Не исках да ставам от леглото, не исках да живея - а нямах и грам проблем! Тя ме посъветва да се консултирам с лекар, но така и не го направих. Хвана ме страх - от това, което може да науча. А и съм възпитала в себе си поведение, което диктува да се справяш сам.
И така, докато не се запознах с един левент (по най-баналния начин - чрез Интернет), с който ми беше приятно да си говоря. Единствено с него. Четири месеца разговаряхме, без да имаме представа как изглеждаме. А моето тъпо състояние ставаше все по-досадно. Тогава решихме да си пратим снимки. Няма такъв красавец, честно! Не че това е от значение за историята - като му видях снимката, просто си помислих, че изглежда много добре. Друго какво имах да мисля - знаех, че е и по-голям от мен, и има много, ама много сериозна приятелка (беше ми говорил за нея един-два пъти), която в тогавашния момент беше далеч от него, за да учи. Както и да е. Той все ме караше да се видим, аз приех - честно казано се радвах, че съм си намерила "дружка", хаха...Трябваха ми 30 минути, за да ми се завърти главата до абсурд...почнахме да излизаме с него като приятели, пишехме си с часове...започнах да се чувствам отново човек по време на срещите ни, въпреки че си знаех, че всичко е една загубена кауза...просто самото му присъствие ме измъкна от пубертетското настроение, в което бях изпаднала...за да ме хвърли в друго - това на една загубена до безобразие любов или каквото и да е там...не си падам романтик...просто с всеки изминал ден усещах все по-голяма нужда да съм край него, да бъде, a la pop-folk, "мой"...Което така и не се случи, въпреки че явно му бях харесала и човекът си го показваше...Приятелката му се върна и той изчезна. Все едно никога не се беше запознавал с мен. Месеци след това случайно се сблъскахме пак в Интернет по съвсем друг случай и имах възможност да му кажа някои неща (никакви признания, по-скоро го наругах, хаха)...в следствие на което сега наистина сме като непознати...аз все още не мога да си го избия от главата, той се е разделил с приятелката си и сега се отдава на преследване на лесни женички. Както и да е.
Състоянието ми обаче се подобри. Знаеш ли защо? Защото осъзнах - донякъде - какво представлявам. Опознах друг човек - и видях в какво се различавам от него, при това драстично. Осъзнах какво искам --- и че проклета да съм, ако не се сборичкам с живота и света, за да го постигна. Не съм мислела, че любовта може да изиграе такава роля за някаква промяна у мен - а и не съм сигурна, че беше точно любовта, че беше точно любов. В един момент натрупванията от безразличното отношение на околните, от загубеното време, личното ти време, от безсмислеността на това, което вършиш, скритите ти амбиции - всичко това те захлупва и е въпрос на твой собствен път навън, на нещо, което е само твое, нещо, което ще те избута. Иначе, ако не намериш такова нещо, само ще си консумираш жизненоважни вещества и ще чакаш да става вечер, за да легнеш и да спиш.
Това познато ли ти звучи?

[Nassgerrack]

таая те е сбъркала пи4 от всекъде...а кажи 4естно за нея сещаш ли се? и ако се сещаш за какво си помисляш?

Жива и здрава да е мацката.Аз с нея се разбирах и никога не сме се карали или спорили.Тя не е виновна пряко,поставих случката с нея като ориентир,защото ми се струва ,че след като я отрязах ме досрамя от връзката ми с нея и от всичко което сме правили заедно.Оттогава почнаха да ми избиват всякакви нелепи глупости...и комплекси които не съм имал никога.


Като се сетя за нея...първо и се сещам името и после си спомням за първата по-хубава част от връзката ни .След това ми идва на акъла за всичко друго ,което ме последва и стигам дотук

[nasty_f]

Животът ти не свършва с това момиче.Помисли си колко хубави моменти изпускаш в най-хубавата си възраст.Има бол момичета.После като почнеш да учиш по-сериозно и няма да имаш толкова свободно време ще съжаляваш,че сега не си лудувал А си страдал по някаква пикла...

[Just_say_no]

Животът ти не свършва с това момиче.Помисли си колко хубави моменти изпускаш в най-хубавата си възраст.Има бол момичета.После като почнеш да учиш по-сериозно и няма да имаш толкова свободно време ще съжаляваш,че сега не си лудувал А си страдал по някаква пикла...

=D> na sa6toto mnenie sam

[BAYO]

Това е твой личен проблем и аз не мога по никакъв начин да те съдя или определям. Оставям настрана факта, че сме в такъв форум - по принцип не пиша в такива теми Само искам да те попитам някои неща, понеже това ми се струва доста познато.
На такова състояние много хора лепват етикета "депресия".
Аз съм така също от около една година. Без някаква очевидна причина от миналия май всичко се промени. Никога не съм била хленчещ пубертет, имала съм си своите премеждия, но никога не съм се предавала или оплаквала. Тогава - всичко на 6. Отличен успех, "приятели", флиртове, интереси, спорт...после изведнъж всичко се разби. Всяка вечер плачех, нямах енергия, чувствах се зле. Изпитвах някакво неопределено чувство на досада от всичките си събеседници. Книги не ми се четяха, всичко беше монотонно, идеше ми да се хвърля отнякъде. Доста време събирах кураж, докато не се реших да попитам личната си лекарка дали да се обърна към психиатър, защото не на шега се уплаших. Не исках да ставам от леглото, не исках да живея - а нямах и грам проблем! Тя ме посъветва да се консултирам с лекар, но така и не го направих. Хвана ме страх - от това, което може да науча. А и съм възпитала в себе си поведение, което диктува да се справяш сам.
И така, докато не се запознах с един левент (по най-баналния начин - чрез Интернет), с който ми беше приятно да си говоря. Единствено с него. Четири месеца разговаряхме, без да имаме представа как изглеждаме. А моето тъпо състояние ставаше все по-досадно. Тогава решихме да си пратим снимки. Няма такъв красавец, честно! Не че това е от значение за историята - като му видях снимката, просто си помислих, че изглежда много добре. Друго какво имах да мисля - знаех, че е и по-голям от мен, и има много, ама много сериозна приятелка (беше ми говорил за нея един-два пъти), която в тогавашния момент беше далеч от него, за да учи. Както и да е. Той все ме караше да се видим, аз приех - честно казано се радвах, че съм си намерила "дружка", хаха...Трябваха ми 30 минути, за да ми се завърти главата до абсурд...почнахме да излизаме с него като приятели, пишехме си с часове...започнах да се чувствам отново човек по време на срещите ни, въпреки че си знаех, че всичко е една загубена кауза...просто самото му присъствие ме измъкна от пубертетското настроение, в което бях изпаднала...за да ме хвърли в друго - това на една загубена до безобразие любов или каквото и да е там...не си падам романтик...просто с всеки изминал ден усещах все по-голяма нужда да съм край него, да бъде, a la pop-folk, "мой"...Което така и не се случи, въпреки че явно му бях харесала и човекът си го показваше...Приятелката му се върна и той изчезна. Все едно никога не се беше запознавал с мен. Месеци след това случайно се сблъскахме пак в Интернет по съвсем друг случай и имах възможност да му кажа някои неща (никакви признания, по-скоро го наругах, хаха)...в следствие на което сега наистина сме като непознати...аз все още не мога да си го избия от главата, той се е разделил с приятелката си и сега се отдава на преследване на лесни женички. Както и да е.
Състоянието ми обаче се подобри. Знаеш ли защо? Защото осъзнах - донякъде - какво представлявам. Опознах друг човек - и видях в какво се различавам от него, при това драстично. Осъзнах какво искам --- и че проклета да съм, ако не се сборичкам с живота и света, за да го постигна. Не съм мислела, че любовта може да изиграе такава роля за някаква промяна у мен - а и не съм сигурна, че беше точно любовта, че беше точно любов. В един момент натрупванията от безразличното отношение на околните, от загубеното време, личното ти време, от безсмислеността на това, което вършиш, скритите ти амбиции - всичко това те захлупва и е въпрос на твой собствен път навън, на нещо, което е само твое, нещо, което ще те избута. Иначе, ако не намериш такова нещо, само ще си консумираш жизненоважни вещества и ще чакаш да става вечер, за да легнеш и да спиш.
Това познато ли ти звучи?

Все едно разказваш моята история от преди 5-6 години. Същатааааааааа! Напрао не моа да повярвам. И да ... несподелена любов ме накара да видя в себе си онова, което до онзи момент беше невидимо и то само, и единствено за моите очи.
И да ... ако момчето се насочи към целите си, ако има такива, би могъл да излезе от тая меланхолия, тоя непукизъм, тая депресия или квото там се вика. Тежко се преживява, но важното е, че се преживява!

Здравейте хора. Реших преди да почна да поуствам в този форум да се опитам да реша собствения си проблем (с ваша помощ).

Всичко си почна ,когато отрязах едно гадже (то не беше лошо,ама аз не можех да я изтърпя),абе все едно след историята с нея ми се съсири кръвта и мозъка ми почна да работи по-бавно.След 1 месец прекаран с нея се извратих много. не ми се излиза с момичета,не ми се излиза с приятели,с класа не се събирам (а като цяло сме сплотени)...нищо. По цял ден мога да си седя в летаргия пред комютъра и да правя... нищо.Не съм грозен,не съм прост, готино тяло имам... ама нещо ми прояде мозъка.Даже на тренировки не ми се ходи вече - уж го давах голям каратист,ама вече и това не правя с желание.В училище не говоря много много,с приятелите - ами тях не ги виждам толкова често вече,момичетата...вместо аз да ходя при тях те идват при мен. Естествено нямам предвид ,че ми идват на талази и се редят на опашка...абе отнасям се уж добре с тях. Ама нямам никакво желание да си прекарвам времето с която и да е от тях.

Станах пълен непукист и абсолютно безразличен към всичко.Нищо не ме влече,с нищо не се занимавам,с гаджета не се занимавам от година вече някъде,приятелите ми не ги смятам вече за такива,врагове нямам.Постоянно правя опити да си стъпя на краката ама то спъване след спъване.Никаква мотивация за нищо.

Някой има ли идея как се излиза от такава дупка?

по мое скромно мнение това е синдрома на "победителя" и момичето е било само последната "победа"... смисъл човек си има цели - да си хване гадже или да изкара годината с 6 по математика или да влезе в софийския или да е*е манекенка или най-добрия на CS или да кара BMW или нещо от сорта.. и мн често колко и да е малка целта пред нас тя ни кара да се движим на пред.. по пътя към нея се появяват или нови хора или нови малки и не толкова малки цели и общо взето живота ни минава в това да гоним някакви цели... ти приятелю според мен си останал без такива- както сам каза не си грозен, че да се самосъжаляваш и да се опитваш да си намери някого, не си прост значи си достигнал задоволително за теб интелектуално ниво, не ходиш с желание на тренировки защото не изпитваш нужда да се усъваршенстваш във каратето, момичетата те търсят и искат контакт значи си готин, имал си сериозна приятелка, изживял си с нея хубавите неща от една връска и.... си спрял до тук... един вид си постигнал това което искаш от живота на този етап.. не виждаш смисъл защото си опкрил собствените си изисквания (което всъщост е едно от най-важните неща)...
ако теорията ми е вярна, тогава начина да излезеш от тая дупка е да си поставиш цел, ако щеш и на сила.. да постигнеш нещо дори на пук на нежеланието ти да правиш каквото и да е било.. няма значение дали е нещо ново или нещо което си правил преди, просто да се стремиш към нещо колкото и да е малко то. от там ще дойдат нови цели, нови желания, може би нови познати, ново момиче което да те заинтригува и така... не казвам да сменяш средата си или начина си на живот, просто да ги разшириш малко или пък просто да погледнеш на тях с друго око

[koalka]

Трябва да се стегнеш и да се вземеш в ръце.Явно имаш хубав живот-приятели, не си останал без момиче, тренираш.Какво по-добро от това?Трябва да оцениш щастието, което имаш.

[Diva4e]

Трябва да се стегнеш и да се вземеш в ръце.Явно имаш хубав живот-приятели, не си останал без момиче, тренираш.Какво по-добро от това?Трябва да оцениш щастието, което имаш.