В момента съм в такава връзка. Заедно сме от малко повече от половин година. Виждаме се на максимум 12 дена, прекарваме два уикенда месечно (а и повече, стига да е възможно) заедно. И двамата сме ученици и заделяме ваканциите си само за нас двамата. С лятаната също ще направим така. Пътуваме по равно. Делят ни два часа с междуградския автобус, а когато сме си у дома, ни свързва Скайп. Интересното е, че не говорим... просто си пишем.

Връзките от разстояние като че ли са щастливи изключения. Не са невъзможни - доказателства за това колкото щеш. Но изискват много - всеотдайност, пълно доверие, късмета да срещнеш наистина подходящия човек (или по-точно лошия късмет да го срещнеш не в собствения си град), обич, жертвоготовност, упоритост, зрялост. Сила на духа - да, отвратително е, когато се разделяме. Но вече свикнах. Препрограмирах си мисленето. И поддържам следната теза - по-добре така, отколкото изобщо да не го бях срещала.

Приятелят ми е един от най-близките ми хора. Запознахме се през сайт за лично творчество, където пишем и двамата, говорихме си всяка вечер по няколко часа преди да решим да се видим. И сега продължаваме всяка вечер да си говорим. Пращаме си смс-и, понякога си звъним, стараем се да прекарваме максимално дълго време заедно, ходим по концерти и всякакви други прояви, излизаме с компании и на купони. Споделяме си почти всичко, постоянно се стремим да се опознаваме. Карали сме се сериозно няколко пъти, но все пак винаги сядаме, обмисляме въпроса, решаваме, че връзката между нас струва твърде много, за да я захвърлим на вятъра ей така, и измисляме компромисно решение на проблема.

Връзката от разстояние е въпрос на личен изобр. И на способност да бъде поддържана, развивана и запазена.