Ето, след всичките тия години на отминалата ми и нереализирана първа и истинска любов... май завинаги е оставила един дълбок белег в душата ми. Кара ме да се усмихвам, че я обичах толкова чисто, че даже и стана първия човек, на когото съм казвал "обичам те!" направо от сърце. Тя беше някой, когото ме накара да си спомня какъв цвят е небето и тревата, колко добри може да са хората и как прекрасно миришат зокумите в ранно лято. Бях щастлив. Рисувах за нея, пишех й стихотворения, държах я през деня и нощта за ръката и я обичах, повече отколкото беше достатъчно. Всичката любов разрастна толкова много, че се сви в себе си от тежестта и се превърна в черна дупка, вечна и незабравима за една съществуване на този свят. Запознах се с други момичета, прекарвахме заедно, заобичахме се ужким, ала никога няма да се възвърне онова загубено и потънало райско време. Мина година-две... питам се, къде е момичето ми? Какво стана с първата ми и единствена истинска любов? Не искам други, желая само нея. Все още я обичам, а нея я няма. Няма и да се върне.

Не забравяйте нещата, които сте имали, защото някои хора наистина и това нямат, а самотата е непоносима за един човек. Радвайте се на това, което ви заобикаля, не искайте всичко... имате подарък, който е достатъчен - живи сте. Обичайте се и следвайте сърцето си без значение, че понякога се втурваме в грешен и задънен път. Да обичаш някой токова много значи да го правиш безсмъртен.


peace.