„По жицата” – разказ за докосването на човешките души
/Съчинение разсъждение върху разказа „По жицата” от Йордан Йовков/

Увод: Разказът „По жицата” е вълнуваща творба за страданието, но и за проявеното състрадание, за подадената ръка за помощ в тежък момент, за неугасващата надежда, за неумиращата вяра в доброто, в спасението, в изцелението.
Теза: Читателят става свидетел на непринудената сърдечна среща на двама непознати мъже, които докосват душите си. Ражда се доверието, нещастният баща отваря сърцето си, дава израз на своята мъка, когато усеща отзивчивостта, загрижеността, стремежа за разбиране от страна на Моканина. Добрият овчар съпричастно се вглежда в чуждата болка, споделя я, прозира несправедливостта на злото. Човечността предразполага Гунчо да допусне непознатия до най – съкровеното в душата си – крехката надежда в съществуването на доброто, на изцелението и среща съчувствие и готовност за помощ. Страдащите хора не се чувстват така самотни и беззащитни, когато до тях има духовно щедър човек, поднасящ утеха, даряващ вяра в щастието, окрилящ мечтата за спасение.
Док. част:
Йовковият разказ започва с мълчаливото опознаване на двама мъже, които пътят събира. Без предисловие, въведен направо в случката, читателят е запозтат с Петър Моканина и с приближаващия се към него „непознат селянин”. Още в първото изречение са зададени двете ключови думи за цялата творба: „разбра” и „беда”. Всяка от тях се свързва с един от героите, но истинското им значение се разкрива в хода на сюжетното развитие. Думите са ключ към същността на Моканина, който притежава умението не само да наблюдава, но и да разбира, и на другоселеца, когото „гони някаква беда”. Метафората въвежда мотива за ориста на човека да среща злото и безкрайния му път към вярата.
Героите се приближават един към друг, не говорят, но дори в мълчанието може да се разпознае добротата. Петър Моканина е готов да се отзове на чуждата болка. Доказва го с действията си: той го „бранеше от кучетата”, „той се ядоса на кучетата, нахока ги и пак погледна човека”. Трите глагола и наречието „пак” отварят пътя на другоселеца към овчаря, позволяват му да разбере, че е намерил човек, желаещ срещата с него.
Портретното описание на непознатия: „висок, едър човек”, „човек планина”, контрастира на впечатлението на Моканина, че е „от ония меки, отпуснати хора, за които се казва, че и на мравята път струват”. Това определение отвежда към душевността на другоселеца, говори за вродената му доброта. Прозорливият поглед на Моканина обглежда запътилия се към него селянин отгоре надолу – ризата, пояса, потурите: „ризата му беше само кръпки, едро и неумело шити, поясът му оръфан, потурите – също”. Всеки детайл в описанието добавя нов щрих към представа за героя, обобщена с една дума – „сиромах”. Бедността е орис за Йовковия герой. Тя не му носи щастие, но не му причинява и нещастие – примирил се е снея. Явно друга беда го е сломила.
Вглеждайки се в непознатия, Моканина открива свят, в който господар е страданието. Само с поглед, той разбира, че другоселецът „мисли за друго и друга грижа има в очите му”. Овчарят вижда спрялата на пътя каручка – детайлите в женската фигура, „мушнала ръце в пазвите си, превита”, само един детайл от облеклото – ръченика, „с отпуснати настрани краища”, черните селски възглавници, и вече знае какво мъчи селяните. Това, което Моканина вижда, му говори достатъчно, за да опознае нещастието. Въпреки че не са описани, именно очите на героя проникват до истината, която го трогва. В сърцето му се ражда съпричастието.
Последвалият разговор потвърждава помисленото от Моканина, че голяма трагедия е сполетяла семейството. Думите на овчаря: „Ти май болно имаш” предразполагат бащата към изповед, изразяват готовността на Моканина да изслуша, да помогне. Гунчо тъжно потвърждава предположението на другия: „Имам. Една момичка имам болна”. Повторението на глагола „имам” и словореда на изречението говорят за голямата бащина мъка. Трудно е за другоселеца да продължи. Детайлите „погледна”, задържа очите си”, „не ги виждаше”, „погледът...пълен с грижа”, „блуждаеше” подсказват за мъката в сърцето му. Моканина вижда това и не настоява. Той проявява тактичност и отклонява разговора. Овчарят обаче вече е създал атмосфера на доброжелателност, пробужда у другоселеца усещане за доверие и той решава да излее болката си докрай. „Той седна на земята, извади кожена кесия с тютюн и започна да си прави цигара. Моканина седна до него и видя как мазолестите му пръсти трепереха, като свиваха цигарата.” Действията на Гунчо говорят за страдание, издават, че го мъчи голяма болка. Той е добър човек, благодарен за това, което има. Неговата житейска формула: „Сполай на Бога – прехранваме се” разкрива скромността на другоселеца. Въпреки добротата му, злото не го подминава. Голяма трагедия се случва в Гунчовото семейство: „Не ни траят децата”. Съдбата лишава Гунчо от нещото, което осмисля човешкия живот. Селянина обаче гледа напред, живее с тревогите за живота и дава всичко от себе си, за да не изгуби и последното си дете. Наречието „само” в признанието: „Ей туй ни остана само” натоварва смислово и емоционално речта на отчаяния баща. Нонка е единствения лъч надежда, смисълът в живота на изстрадалите си родители. За Гунчо е щастие да отгледаш рожба, да оставиш нещо след себе си. Към това внушение насочват и думите: „Гледали сме го като очите си”. За детето си селянина е правел всичко: „От устата си съм отделял, да му купя нещо, да му направя дреха, та да не му е мъчно, като гледа другите.” Другоселеца е всеотдаен баща, който не заслужава случилото се. Запазил е дъщеря си „досега”. Трагедия отново сполетява семейството. Нонка „нищо няма, а вехне”. Тя жадува да се радва на живота, да бъде щастлива. За да я направи радостна и да удовлетвори желанието й, Гунчо я пуска „да иде да жъне”. С голяма болка говори бащата за случилото се с детето му. Чувство за вина изпълва сърцето му, но е направил това, за да не бъде Нонка нещастна и да не се чувства различна.
В историята на другоселеца се преплитат глас и безмълвие. Разказът му е накъсан от множество паузи, разкриващи психологическото състояние на героя. Като баща, той отново преживява случилото се с дъщеря му. Моканина разбира, че само добротата е останала у Гунчо. С мълчанието си, овчарят изразява вниманието, съпричастието, човещината към отчаяните родители.
Злото в творбата се появява след гласа на радостта: „пели момичетата, смели се”. Случката със змията говори за нещастието, което носи злото. „Нещо тежко, нещо студено” носи змията на Нонка. Промъкнало се изненадващо, необяснимо, злото разрушава прекалено бързо граденото с години от семейството, срива до основи света му. Бащата замлъква. „Гласът му трепна и той замълча”. Портретният детайл: „Загледа се, затегли без нужда ту мустаците, ту брадата си...” говори за неизречената докрай драма на родителя.
Гунчо продължава разказа си, споделяйки за чудото бяла лястовичка. Символното й значение е контрастно на застрашителното в образа на змията. Чудодейната птичка отвежда нагоре – към небесното пространство, към светлината. Белотата й вдъхва ведрост, вещае ново начало за този, който я види. Подтикнат от разказа на бъбривата Стоеница, от трогателните сълзи и молби на Нонка и майка й, Гунчо решава да тръгне да търси бялата лястовичка. В душата му, макар и дълбоко, има надежда, че Нонка ще се спаси.
Реакцията на Моканина изненадва другоселеца – не присмех, а съпричастност изразява овчарят към Гунчо: „Ама истина ли е?”, „Бяла?”. Учуден от чутото, Моканина поглежда с надежда към жицата: „Толкоз много бяха лястовичките и тъй гъсто една до друга накацали, че жицата беше увиснала и натежала като броеница”. Чрез това сравнение разказвачът създава внушение за обреченост, безнадеждност. На зададения от Гунчо въпрос овчарят отговаря откровено и чистосърдечно: „Не съм, братко, не съм”, но бързо си дава сметка, че може съвсем да отчая тези страдалци и допълва: „Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана – има. Може да има и бяла лястовичка”. От уклончивото „може” стига до категоричното „трябва”: „Пък и трябва да има, щом се е чуло...”. Моканина разбира нуждата от бялата лястовичка и дори да не вярва в съществуването й, той знае, че надеждата крепи човека и не бива да я погубва.
Моканина решава да изпроводи Гунчо до каручката. Преди да види момичето, овчарят среща майката: „жълта и сломена от тегло жена”. Измъчената жена желае с поглед да научи истината от мъжа си. Родителите разговарят безмълвно, трябва да скрият горчивата истина от детето си.
Изненадващ е образът на момичето – двайсетгодишно, то е слабо със снага, „стопена от болестта”, с лице „като восък”, гледа лястовичките. Детайлите в описанието говорят за страдание, внушават болка от угасващата жизненост. Напускащ тялото, животът като че ли е спрял в очите и чрез тях търси спасението. Те са „още светли, още млади и усмихнати”. Пред тях не могат да устоят нито Гунчо, нито Моканина. Очакваща добра вест, Нонка гледа „ту баща си, ту Моканина”. Очите й питат и мъжете трябва да отговорят. Никой от тях не може да изрече истината, защото с нея ще обрече момичето, ще отнеме надеждата му. И двамата искат да вярват в силата на доброто и в чудото на изцелението. Оправдана е лъжата на Гунчо, че „тоз чиляк виждал лястовичката”, защото ще дари светли мисли и радост на болното момиче.
„Ще я видим ли, чичо?” – пита доверчиво младото момиче. Тези думи пробождат сърцето на добрия човек: „Нещо се подигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха”. Огромната жажда за живот в питащите момински очи го трогва до дъното на душата му. За Моканина въпросът на Нонка съдържа трагедията на един млад и обречен живот, но и надеждата, която все още крепи последните й сили. Момичето вярва в съществуването на своята спасителка и сърцето на добрия Моканин не му дава да изрече истината. Затова той прибягва към неистина: „Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях...”. Действително със своето вътрешно зрение, завладян от чуждата болка, Моканина „вижда” чудната птица, споделяйки копнежа на семейството да намери лек за болното момиче. Думите му прозвучават като заклинание: „Ще я видите, чедо, ще я видите...”. Моканина се обръща към момичето бащински, нарича го „чедо” и започва да описва лястовичката, въпреки, че никога не я е виждал: „бяла такава, бяла...” – като добротата, като радостта, като младостта и щастието. Многократната употреба на глагола „видя” в минало и бъдеще време говори за желанието на добрия човек да убеди Нонка в съществуването на бялата лястовичка. С цялата болка, събрала се в душата му, Моканина вдъхва вяра на девойката чрез пророчеството „...аз ти казвам, ще я видиш...и ще оздравееш, чедо, не бой се...”.
Моканина изпраща семейството със сърдечния български поздрав: „Хайде със здраве!”. Здраве е необходимо на тези хора, него са тръгнали да търсят. А с думите: „Все по теля, все по теля!”, желае да вдъхне вяра и надежда на семейството.
Каручката потегля по пътя си. Моканина остава сам и вече е различен – „нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го”, „пусна шилото и погледна към небето”. Той търси отговорите на съдбовни въпроси за човешката орис. „Боже, колко мъка има по този свят, боже!” – в този заключителен възглас на овчаря е закодирано Йовковото послание, че в света на хората има много страдание, изразена е болката, породена от липсата на хармония. Но творбата не завършва песемистично. Погледът на Моканина продължава да следва каручката с надежда за откриване на лек за болното мимиче.
Безкрайна е мъката, но въпреки това човек трябва да запази вярата в спасението и доброто и да търси своето щастие така, както Гунчо, макар и сломен от болката, продължава да върви по безконечния път на надеждата, получил подкрепата на един добър и благороден човек.
Не е същата тема ама се пак може да ти помогне