И нека глупаци не пишат в темата.

Говоря за обич. Не за любов.

Учиш. Всеки ден. Ставаш все по-добър. И в един момент се оказва, че всички около теб са изостанали... Да си сред тях означава да се връщаш в миналото си. Та нали вълкът никога не се оглежда назад!?
Вълк ли съм?

Трябва ли да имаме приятели, на които... да можем да разчитам? Но всъщност - за какво разчитаме на тях? Да препишем на училище, да ни заемат някой леф?
Ане са ли приятелите тези, с които правим разходка в морската градина, отиваме на кино и вечер се напиваме по караоке клубовете и дискотеките.
А не са ли приятелите тези... които са нещо повече от нас - тези, които са ни полезни. Докато не ги надминем.

Имаме ли нужда наистина от "навлеци", с които да си "губим времето"?

След като приятеля на най-добрата ми приятелка я ревнува от мен - аз какво трябва да направя? Да му кажа да си гледа работата или да се отегля докато се поразмият нещата? А тя, ако ми каже, че не иска той да я контролира - да и казва с кого да се вижда, кога да излиза, как да се облича? Аз трябва да застана на нейната страна и да ги скарам или да и кажа да си ебе майката и да я оставя да бъде щастлива с него, защото аз няма да я обичам толкова много, защото наистина сме само приятели?
Приятел ли съм когато я "предам" в името на нейното добро според моите виждания за бъдещето?
Глупава ли е да е на 19 и да иска да се жени за 25 годишен?

Толкова много въпроси... Всичкото време на света за губене. Подискутирайте. Първото изречение от темата.