Преди много време се влюбих лудо в едно момиче,тя ме скъса(бе ми първа любов) и оттогава почна всички,бях непрестанно в депресия,карах се с приятелите си,родителите,училището вървеше зле,търсех утехата някъде,къде и аз не знам,утешавах се с мисълта "И това ще мине,и това ще мине" Чувствах се ужасно,чувствах се грозен,задръстен,че никой не ме иска,живота се едно ме дърпаше в някаква яма,а аз се пак си казвах "И това ще мине" И така по пътя по който се пропадах,аз се мъчех да гледам напреде и чаках мига в който ще се усмихна,характереа ми се промени много,станах нов човек,имах много проблеми,в всяко едно отношение,някой сериозни,други не...И ето,дойде преди 1 месец този миг,толкова очакван,запознах се с едно,леко казано,невероятно момиче,тръгнахме(се още ходим) тя се държи адски мило като е с мене,за пръв път получих такова внимение от момиче,това за което мечтаех,и ето сега,виждам как леко по леко я изпускам...почна да се държи много студено в чата поне(за разлика отпреди)като се видим е съвсем различна,но рядко се виждаме,все няма време,ето днеска исках да се видиме,тя каза,че ще се разбереме,пращах й смс,писах й в скайп(инкогнито е) но нея все така я няма,не ми пише,може би ме хваща страха,но никой не може да ме убеди че има човек който не може да отдели 1 час за приятеля си през ваканцията,за цяла седмица и така...виждам пак края,за свъжаление,не ме е страх от края...страх ме е оттова което следва след него..страх ме е че пак ще се върнат онези дни...и сега...как да тръгна напреде,като нещо ме дърпа назад и как да посрещна мъката,като знам че дори да я победя,тя пак ще дойде....знам че в момента не се е случило нищо лошо,но все пак....дано аз да греша,дано...