Местоположението ми е чичо Страх, улица "Задънена", на ъгъла на магазина за въздишки.

Човек се учи от грешките си, нали така? И аз си мисля, че се уча доста, защото често сгафвам. Обаче.. как само ми се иска да погледна през очите на приятеля ми, да разбера каква ме вижда той. Напоследък нещо става. Чувствам се зле. Чувствам се изплашена, дребна.., излишна на моменти, дори. Искам да се скрия, да избягам..
Не съм свикнала някой да има толкова големи очаквания от мен, постоянно да изискват нещо от мен, да съм силна и да издържам всичко стоически. До такава степен рухвам психически , че всичко може да ме накара да треперя и да плача. Вчера, отново се скарахме. Отново за някаква глупост, за нещо, което за мен не е важно, дори не ме ебе.. И си фраснах главата, когато излизах от колата, и той пак се разкрещя..., аз заплаках , защото се ударих. Защото си ударих шибаната кратуна...

Виждам го за по 2 часа на ден. Понякога изкарваме и по цял ден заедно, но това е рядко.. И тези 2 часа ми взимат здравето, всеки път щом ми каже, че има работа и ме прибере в 9 вечерта. Господи, едва 9...9.. И ми става криво, става ми адски шибано, изпълвам се с гняв към него.. А не искам, та аз си го обичам.

Може би ми е толкова кофти, защото преди не е било така, защото ми показваше колко много си ме обича и ми обръщаше внимание. А сега.. И аз нищо не мога да кажа, защото той постоянно ми се сърди.

Плаче ми се. Предполагам, че нямам проблем, че сама си го създавам, дори знам, че не трябва да пиша това, но пък какво толкова, и без това тотално изтрещявам..
Адски много го обичам. Опитвам се да оправдая очакванията му, но и не искам да се променям. Не знам защо , но усещам, че той се дразни когато му се противопоставям. А аз съм вече толкова несигурна и уплашена, че за всичко се дърпам.
В главата ми е каша.
Искам да съм с него. Искам себе си. Искам всичко да е просто.

Ае , бе, мразя се. ...