Колко познато... Мамка му, мислех, че съм само аз

Не знам какво да те посъветвам, като самата аз съм изпаднала в същата ситуация. Откакто приятеля ми почна работа се виждаме за по 2-3 часа на ден, отиваме у тях и той заспива. Хваща ме яд, защото съм чакала тези 3 часа цял ден, а той заспива, вместо да ме целува, да ме прегръща, да си говорим. Знам, че е уморен, че има нужда от почивка, знам го и въпреки това се проявявам като една типична егоистка.

И ние като вас се караме за глупости, осъзнаваме го и пак го правим. Изобщо не мога да разбера защо когато двама души се обичам, трябва да се нараняват. Знам, че не може винаги всичко да е розово, но ми е адски тъпо когато се караме, когато си крещим, когато той си тръгва и ми казва: "Ако видя още една сълза в очите ти, ще се хвърля от моста"... Всичко е адски сложно...

Понякога си мисля, че говорим на различни езици, но сърцата ни все още бият като едно... Може би и вие сте така. Не знам какво е решението - компромиси съм правила много, той още повече, разговори - колкото искаш, обещания - толкова, колкото обещават и политиците... Може би с времето ще олегнем и двамата, или по-скоро аз... и ще разберем, че в живота на възрастните, в който вече сме и двамата, няма толкова време за любов и внимание, колкото имаше, когато бяхме ученици и се шляехме по улиците, вместо да сме в час по математика... А как ми липсва това време... мамка му, липсва ми