Вчера се разхождах из квартала, когато край мен изсвистяха спирачки. Обърнах се и видях едно момиче да лежи на земята. Веднага в съзнанието ми изплува името Теодора. Просто една позната... дори не и приятелка.., просто позната. Сигурно сме си говорили най-много десетина пъти... Защо да ми пука за нея.. нали не ми е близка!!? Но аз я гледах как лежи на асфалта и не можех да направя нищо. Цяла нощ прекарах плачейки в леглото.. Защо ли? И аз незнам.. Не се обвинявах че не съм я спасила... Терзаех се заради егоистичното ми отношение. Какво ли щеше да ми струва, ако вместо да я отминавам с бездушно "здрасти" и лицемерна усмивка всеки път когато се срещнехме, я бях заговаряла.. Днес сутринта излязох рано и почнах да се разхождам сама из София. Искаше ми се да видя малко човешка радост и топлота..да си помисля че всичко може да се оправи. Но всеки път когато погледнех настрани виждах усмихнатото й лице, обрамчено с ореол от кръв.
Преди час разбрах, че е вън от опасност - разминала се е само с няколко счупвания... Написах рази тема, за да ви помоля да обърнете внимание на малките хора, тези които отминавате със студен поздрав..., защото може после никога да нямате шанса да ги опознаете.