Хах, разбирам те напълно !
Та така, разбирам те. Изпитвала съм го. Просто всичко ти е безразлично... не че си в депресия, не си влюбен, всичко ти се струва като даденост, в която няма смисъл. Не си точно нещастен. Просто усещаш как живота си минава, като вятъра- само преминава и те гали, но нито ти пука, нито ти е гадно. Нищо. Спомням си много точно един такъв момент- ходех си по НДК, бях с компанията си и някак си просто отбелязах факта, че слънцето го има... и нищо. Не ми пукаше. Не ми дремеше за тъпанаря, за който бях страдала, не ми пукаше за приятелите ми, не ми пукааше за майка ми, не ми пукаше за нищо. Просто съществуваш. Нито ти е весело, нито ти е тъпо.
Хах, и аз не мога да го опиша, но определено го познавам това чувство... но отминава. Някак си. Някога. При мен отмина, сега пак "живея" (не че преди не съм живяла, да не започне някой да ми води дървени философии), щастлива съм, натъжавам се от време на време, изнервям се, забавлявам се, гледам на живота от към хубавата страна. Изпитвам чувства. Не знам как се преминнава от едното състояние в другото, но става. Няма да останеш вечно така празна. Когато си готова, когато някак си вътрешно си решила да си продължиш в стария ритъм, когато си се отърсила от болката и наранените чувства ще ти се върне отново усещането за живота- в цялата му динамика, всички чивства, които могат да се изпитат.
Това е някак си прехода между... хм... депресията и нормалния живот, в който не се изтерзаваш заради някой дръвник. Ще ти мине... рано или късно... спокойно.