С момчето,което обичам вече не сме заедно от близо 3 месеца.Бяхме заедно пак някъде толкова.Докато ходехме наистина бях много щастлива..незнам как да го опиша.Сега ми останаха само хубавите ни спомени и нищо друго.Не се поздравяваме по улиците...дори не се поглеждаме след като скъсахме.А скъсахме много гадно...но като се замисля май гадно ми беше само на мен.Той каза,че и на него му било...но уви не вярвам,защото не го показа. Изпитвам адски силни чувства към това момче.Мога да го нарека първата ми истинска любов.И ето за какво е темата.Днес за първи път се замислих много сериозно затова защо още мисля по онзи начин за него.Стана ми гадно,защото той едва ли дори се сеща за мен и си казах:Искам и аз да сам щастлива,както сигурно е той.Решила съм се когато почнем училище да се забавлявам...нямам предвид купони и луди нощи,а просто да се забавлявам и да не мисля за него.Също искам да си намеря друг.Не мога да го обесня,но чувствам,че ако продължавам да се измъчвам само ще си пропилявам времето!А аз не искам това..Искам ново щастие,нови истински усмивки.Искам всичко да започне отначало.И ето го преоблема...ТОЙ.Той ме дърпа назад..и не мога да се отърся от спомените.Силните ми чувства са си още такива и някак това ме спира да продължа.Точно те ме спират да вярвам,че ще обикна някой пак.. Искам да повярвам,че скоро ще срещна друг!Толкова ли е трудно?
Искам да ви питам как когато сте страдали за някой сте продължавали напред?Къде сре срещнали новата любов и дали сте я очаквали и търсили или тя сама е дошла...за да знам струва ли си да търся нещо,което не вярвам,че ще намеря.