Любовна поезия

[NaNa_SladuRana]

това го намерих в едно сайтче и много ме хареса


Той не знае къде да мълчи и къде да говори
Тя не знае как да го научи
Във всеки случай, те не се обичат
Но все повече не могат един без друг.

Той открива в нея всичко, което
би му се искало да има.
Но не знае колко много се лъже
…
Тя вече не може да пише…
Защото всички думи вече са казани.
Защото всички думи вече болят прекалено много.
Прекалено много болят, за да се пишат.
Защото ще прогорят листа, ако бъдат написани.
Ще го изгорят и ще я опарят.
А на нея й е омръзнало да я горят и да е пепел
…
Тя сама се отдалечава от него..и после го гони…
Защо така прави никой не знае…
Той е застинал пейзаж
Тя може да бъде каквато я поискат.
Затова е ценна…Защото е хамелеон…
…
За изкуството е нужна тишина
Ще й се когато той я гледа да вижда изкуство в нея
Това естествено е невъзможно, защото той рядко се вглежда
А тя рядко мълчи
…
Тя умее да лъже
Той умее да вярва
…
Тя не е за него. Защото е виелица
Той не е за нея, защото е зиморничав
Ако той беше буря, тя би била тръстика
…
Тя не знае за миналото му нищо и дали изобщо го има
Той знае за миналото й достатъчно, та да се прави че такова няма
…
Тя е наранявала и ще наранява. И него щe нарани някой ден
Той наранява без да знае.
Нея.
Всеки ден
…
Това негово “Обичам те”, което достига до нея на милиони части, я разпилява
Разпилява я цялата
И после кой ще я събере?
…
На нея й омръзва бързо всичко, което е получила лесно
Той й е омръзнал до болка
…
Поръсена по него остава винаги, когато й обърне гръб
Той не усеща и я изръсва по пътя в тъмното
И после кой ще я събере?
…
Не..не…тя не иска да има “тяхна” песен
Никоя песен не може да е толкoва безразборно звучаща!
…
Всичко негово на всичко нейно слага край
Всичко тяхно е отвратително лъжливо
…
Красиво или грозно и това, като всички неща, си има край
Край, жалък и безцеремонен.
Причините са маловажни
Оправданията – излишни.

А сега кой ще я събере???

[NaNa_SladuRana]

Не се страхувам
да съм ... ничия
Дори да ме боли от нямане
Ръцете ми еднакво ще обичат..
и истинският
И измамника
Душата ми ще си остане птица
Дори да изковеш крилата й
с куршуми
Ръцете ми еднакво ще обичат..
и намереното
И изгубеното

[NaNa_SladuRana]

За теб с обич и много тъга

Ако някога се нуждаеш някой да ти подаде ръка
Аз ще бъда там
Ако някога си твърде слаб да се изправиш
Аз ще бъда там да ти помогна
Когато имаш нужда да поплачеш на нечие рамо
Аз ще бъда там
Когато си щастлив
Аз ще се усмихвам с теб дори и да ми е тежко
Когато се смееш
И аз ще се смея с теб
Когато скърбиш за някого
Аз ще бъда там, за да те утеша
Когато искаш просто да седиш и да слушаш тишината
Аз няма да обеля и дума
Когато искаш да останеш сам
Аз ще си тръгна
Когато си на път да се откажеш
Аз ще те накарам да продължиш
Когато не искаш да живееш
Аз ще ти кажа колко грешиш
Аз ще ти кажа ,че всеки може да се предаде
Аз ще ти кажа колко си силен
Ще погледна назад към добрите времена които сме имали и ще ти ги припомня
Ще ти кажа ,че нещата ще се променят
И ще остана до теб ..
Докато ти ми позволиш..
Но никога няма да се откажа от теб

[kitty9410]

П.Яворов

Ела!

Очите ти са звездни небеса.
Косата ти е здрачния воал
на късна вечер, твоята коса!
Дъха ти-свеж момински дъх,
на юга съживителния лъх,
зефир, посред цветя заспал.

Ела,денят е мъртъв и студен.
В таз лунна нощ, с разпусната коса,
приведена над мен,
ела и дъхай в моето лице,
ела и сгрей изстинало сърце-
в таз лунна нощ, под звездни небеса.

[NaNa_SladuRana]

Видими следи



Познаваш ме - не съм от най-добрите.
До утре мога приказки да ти разказвам.
Да те разплача. И да пресуша сълзите.
Да бъда делнична отрова
и внезапен празник.

Познаваш ме по драскотините от нрава
на хищник уж полуопитомен.
Но знаеш ли -
еднакво видими следи остават
и от омраза, и от обич, ако си ранен.

Познаваш ме? И аз си мислех, че съм ясна.
/На себе си,
а другите каквато щат да ме наричат./
Но нещо пак будувам в нощите опасно ...
Не знам за тях, но ти
такава се учи да ме обичаш!

[NaNa_SladuRana]

На раздяла

Посочи ми едничка причина,
да остана при теб, в твоя рай.
Да остана и да не замина.
Няма нито една. Значи, край!

Аз не съм ни сметана с черешка,
ни картина от майстор, ни чек.
Аз не съм твоя вещ, имаш грешка.
Аз съм просто и само човек.

И преди да си тръгна, за сбогом
знай: харесва се само предмет,
а човек, всеотдайно и много,
се обича. Успех занапред!

[NaNa_SladuRana]

ТОЛКОВА ДЪЛГО ТЕ ТЪРСИХ …

Толкова дълго те търсих

/за малко да се разминем/,

точно такъв, какъвто си -

по мярка "мъж и половина".



Точно такъв - със минало,

да не се оправдавам за моето,

излекувана съм от бацила

"какво ли ще кажат хората".



Богата съм с малко години,

ти - с много сребро във косите.

Зла дума не ще ни отмине,

но ще се удави в очите ти ...



От толкова време все тичам

напред, за да те гоня,

и все съм си малко момиче,

а ти си юнакът на коня.



Но, ако се върнеш обратно

и аз ако бягам по-бързо,

то някъде там, по средата

ще сме в еднаква възраст.





Елица Виденова

[NaNa_SladuRana]

ЩЕ МЕ ОБИЧАШ ДОКАТО СИ ЖИВ

Ще ме обичаш докато си жив,
защото любовта си аз ти дадох
и самотата ти опожарих.
Сърцето си в ръцете ти подадох.

Защото сипах ти да пиеш от кръвта,
с която съживих душата ти.
Прогоних черната ти самота.
Изхвърлих всичките болезнени остатъци.

Ще ме обичаш, даже да умра.
Защото споменът душата ти изгаря.
И ще ме търсиш във нощта
за да спася от пустота душата ти.

[NaNa_SladuRana]

СИЛНИТЕ

Силните плачат сами.
Не ръкомахат. Не викат.
В гръб не забиват ками.
И не се кланят на никого.
Те овладяват света,
без да си губят душата.
Ала вървят и вървят
само напред и нататък!
Въпреки вечния страх.
Въпреки всяка измама.
Никой не може без тях.
Рамо за силните няма.
Те знаят как да простят,
Как на доброто да служат.
Те не поглеждат назад
И не говорят ненужно.
Те са внезапни искри
От небесата дарени.
Тяхната воля твори
Нови, незнайни вселени.
Въпреки цялата мъст
И доживотната завист -
още влекат своя кръст
и до безкрай се раздават.
Мъката не ги ломи.
Прави ги по-всемогъщи
Силните плачат сами.
Но времената обръщат.

Веселина Атанасова

[NaNa_SladuRana]

Животът е толкова кратък ...

И любовта ни бавно залязва,
като слънцето с кървав отблясък.
Ронят се бавно сълза след сълза
на прибоя в горещия пясък.

Към мене гледаш с поглед уморен.
Всичко дадох и взех без остатък.
Аз искам просто ти да си до мен.
Та живота е толкова кратък ...

[NaNa_SladuRana]

На един влюбен извънземен


Тя не те пита какво си -
Дали си момче или мъж.
Тя не задава въпроси,
Нахлува така - изведнъж.

Винаги идва различна -
Алчна, кротка и дива,
Скромна и неприлична,
Но перманентно красива.

Влиза през твойта врата
Свежа, нахална и жива.
Такава е тя - любовта.
Нека да бъде щастлива!

[NaNa_SladuRana]

Такава съм

Понякога съм весела и стилна,
друг път съм тъжна и небрежна.
Когато трябва - мога да съм силна,
когато искам - мога да съм нежна.

Понякога покрай реката тичам,
но за приятел в блато ще нагазя.
Когато искам - мога да обичам,
когато трябва - мога и да мразя.

Понякога спокойствие разливам,
друг път във буря се превръщам.
Когато искам - бързо си отивам,
когато трябва - винаги се връщам.

Понякога съм страшно хаотична,
друг път съм подредена къща.
Когато искам - много съм различна,
когато трябва - съм една и съща.

[NaNa_SladuRana]

Монолог на вещицата

Вечерта въобще не беше синя.
Нямаше цветя и пеперуди.
Аз замествах спящата царкиня
До деня, във който се събуди.
Принцът беше жаден да обича,
А пък тя — безпаметно заспала.
Тъй че се престорих на момиче.
Лесно е — с една магия бяла.
Черните магии ги забравих,
Във мига, когато ме погледна.
Знаех — сто години ми остават.
Знаех, че ще бъда предпоследна.
Изведнъж ще ме разлюби, знаех.
И не бих могла да го опазя.
Можех да го удуша накрая,
Но ми свърши всичката омраза.
Укротих се. Е, така да бъде!
Да отива и да я целува.
А сега принцесата ме съди,
Че мъжът й нощем ме сънувал ...



Монолог на спящата царкиня

Вече сто години те сънувам.
От кошмарите съм побеляла.
Вещицата хищно те целува.
Сякаш, че не спя, а съм умряла.
Ти — до нея — силен, ненаситен.
Седмото небе ти е подвластно.
Щеше да е страшно за очите
Всичко туй — ако не бе прекрасно.
Гледах ви и знаех, че не мога
Да достигна женския й блясък.
Прекалено плашена със Бога —
Значи — зле възпитана във ласки.
И какво, че после ще те имам.
(Знаех, че накрая ще те пусне.)
Ще бълнуваш лятното й име.
В зимната постеля ще е пусто ...
Мислих си го (и защо да крия) —
Съмне ли — да ви направя луди.
Достраша ме да не ви убия.
И поисках да не се събудя.


Монолог на принца

Не можах от грях да се опазя.
Много бяха тези сто години.
А мъжът на вещицата казва,
Че била тя спящата царкиня.
А жена ми — вещица. О, Боже!
Значи — той жена ми е прегръщал.
Значи е докосвал тази кожа.
Може да е било в тази къща.
А пък аз — с жена му. И умирах
От дъха на хала ожадняла.
Беше страшно — огнено красива.
Всичко друго, ама не заспала.
Двамата, измамени по мъжки,
Май ще трябва тъжно да си кажем:
Двете са били едно и също.
А пък ние — клонче от пейзажа.

[NaNa_SladuRana]

Не се отнася за любов,дори не е поезия,но мисла,че трябва да се прочете и осмисли




Следживот наричаме това състояние, в което ни се иска да сме повече мъртви, отколкото живи.

Следживот живеем, когато мечтите вече са си заминали.

Следживот живеем, когато няма за какво да се борим.
Част от мечтите сме си изпълнили, от други сме се отказали.
А най-лошото е, че колкото и да се борим, нищо около нас няма да стане по добро.

Следживот живеем, когато около нас останат само приятели.
Враговете ни са измрели или са ни забравили отдавна, а всеки нов човек с който се запознаем започва да ни се изповядва и дири в нас решение на проблемите си.


Следживот живеем, когато всички са забравили, че имаме сърце и душа.
Когато любовта стане нещо, което се случва само на другите и те ни се оплакват редовно от болките й.


Следживот живеем, когато децата ни пораснат и най-милото им обръщение към нас е "онези старите".

Следживот живеем, когато ни е страх повече от миналото, отколкото от бъдещето.


Следживот живеем, когато даже нямаме право да умрем, а сме ДЛЪЖНИ да живеем заради някого, най-често тези, за които не сме нещо много по различно от ходещи портфейли.

Следживот живеем, когато сутрин на възглавницата до нас спят прегърнали се болката и самотата.


Следживот живеем, когато ... когато вече не живеем, а само съществуваме.

[miss_asi]

Аз сън написала някои неща:


Пак сама във тишината,
мислеща за любовта си свята,
търсеща щастието неземно,
което й бе така потребно.

Прегръдка й бе нужна,
за да спре да му бъде чужда.
Тя за това си мечтае,
а той за нея нехае.

Всичко,за което мечтаеше,
всичко,което желаеше,
пред очите й стоеше,
но всъщност бе така далече.

Съдбата май несправедлива бе със нея,
а може би не е това проблема,
пред нея стоеше тази дилема,
която бе истинска полема!




Всяка нощ крещя насън,
мислех,че така болката ще излезе навън.
Между четири стени заключена съм,
пленник,върващ че всичко товa е било само сън.

Ден и нощ неразличавам вече,
болката защо не спира,бе човече?!
Мислех,че сме аз и ти срещу света,
но оказа се сама съм аз сега.

Трудно ми е да повярвам,че в момента е така,
че всичко е било една лъжа.
Нали бях за тебе всичко,
нали бях твоето момиченце добричко?!


Къде изчезна любовта сега,
и тя лъжа като тебе е била?

[NaNa_SladuRana]

Гори, любов, до сетната минута,
дори когато нещо те гаси.
Дори да бъдеш някъде оплюта,
над тъмни грехове се извиси.

Вдигни ръце -- две неспокойни струни,
сред погледи нечисти заблести.
Ще дойда аз, пред тях ще те целуна
и пак най-чистата ще бъдеш ти

[NaNa_SladuRana]

Зов

Мълчание.
Избухващо мълчание.
Изпепеляваща гробовна тишина.
И нито звук, ни дума - наказание
за премиерната ми суета.

Суетност, да.
За себе си поисках.
Не беше много - само поглед мил,
с две думи нежни. Толкова ми липсват,
за тях луната даже бих свалил.

Пред теб стоях.
И молех за надежда,
за мъничко човешка топлина.
Ала поисках много. Да, така изглежда
по мълчаливата студенина.

Какво по-малко от това да искам?
Какво по-малко от една ръка,
която във ръка да стискам,
за да не чувствам тази самота?

А имах нужда.
Нужда от подкрепа
във този миг, без смисъл за борба
и тази мисъл, явно тъй нелепа,
ръката ми протегна от ръба.

Прости ми мила!
Знам. Не е присъщо
за хляб да моли старият хлебар.
Не бягам, не. Отново съм си в къщи.
Една бутилка водя за другар.

[NaNa_SladuRana]

Гняв
Какво си въобразявате, вие,
жалки създания с елементарен ум?!
Вашата злоба не ще ме надвие,
дори и да ме застигне куршум.
Моят дух е по-силен от всички вас,
макар понякога да падам духом.
Но бързо ставам и отправям глас
към вашите души, покрити с мухъл.
Нищо чудно, че светът е такъв.
Все се оплаквате, че ви е трудно. –
Вижте себе си в своя калъф,
обвити отвсякъде. Нима е чудно?
Нима не виждате какво става наоколо?
Лицемерие и гадост света са покрили.
И защо не искате да изкорените злобата?
Главите в пясъка дълбоко сте зарили.
Аз, обаче, съм по-силна от вас,
дребни човечета, целите в сиво!
И дори да ме мразите, аз пак съм с вас,
с мечти за бъдеще – по-красиво!

[NaNa_SladuRana]

Не желая

Искам да заплача, но не мога
Искам да извикам, но мълча
Нямам сили да започва отначало,
А не мога и да спра
Нямам цел, за да живея,
Нямам воля да умра.
Спрях да чувствам, спрях да мисля
Нямам смисъл да вървя.
Не ме интересува вече никой, край!
Реших, че съм дотук.
За вас съм пак онази – вечно непозната.
А изходът да го открие някой друг!

[NaNa_SladuRana]

Земя и небе

Върху земя човек роден е.
Но той на нея е роден
небе да вижда и да стене,
загуби ли го някой ден.

Да чува в нежностите къси,
в делата, в болката дошла,
не ударите на кръвта си,
а ударите на крила.

Върху земя човек роден е.
Но той на нея се роди
над себе си, непокорени,
да дири винаги звезди.

Да ги достига и когато
до тях е стигнал да скърби.
Пак взрян в небето непознато
и смъртоносно може би.

Върху земя човек роден е.
Но той роден на нея бе
дори в смъртта, и на колене
да има пак едно небе.

Небе да има и тогава,
когато няма и очи.
Сам в себе си да го създава,
когато то се заличи.

Веселин Ханчев

[Jumbie483]

Щастлива ли съм? Може би не съм...

Но кой ще каже щастие какво е?

Дали не е да спиш спокоен сън, или да бъдеш истински спокоен ...?

Дали не е онова прекрасно чувство, което всеки е изпитвал -може би веднъж...

И дори сълзата ти да бъде вид изкуство...

И до теб да бъде истинския мъж....

Или може би е радостта, когато виждаш малко коте как играе в буйната трева...

И не можеш ти на никой да завидиш, и на всеки подаряваш думичка добра...

И сутрин изгрева със смях да срещаш...

или може би на цвете да се насладиш...

А може би е с гордост трудностите да посрещаш и по пътя си да не спираш да вървиш....
=======

Казват казаната дума- хвърлен камък е била,

и да я вдигнеш после с обич- там никога не никнела трева!

затова преди да кажеш нещо- не мъничко, а много помисли

хвърления камък в душата на никого да не тежи.

[Jumbie483]

Пейо Яворов
СЕНКИ


На тъмна нощ часът. Аз гледам откроени
две тъмни сенки: там, зад бялата завеса,
де лампата гори, в поле от светлина,
две сенки на нощта. . . Сами една пред друга,
сами една за друга в жажда и притома,
там - сянката на мъж и сянка на жена.

Мъчително глава се към глава навежда, -
те няма да се чуят: искат и не могат.
Те шепнат може би - от що се те боят!
Напрегнато ръце се към ръце протягат
и пак се не докосват! Искат и не могат. . .
И пак, един пред друг, един за друг стоят.

Те шепнат може би, но може би и викат,
но може би крещят; - те няма да се чуят,
две сенки на нощта, през толкоз светлина. . .
Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,
сами една за друга в жажда и притома,
те - сянката на мъж и сянка на жена!

[Jumbie483]

ЛЕКА НОЩ

Ти "лека нощ" ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
тогава ще е тежка тя!
Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с "лека нощ" не ме изпращай,
защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те "лека нощ" не си желаят,
но винаги е лека тя!

[Jumbie483]

Години - тайна обич...


Години - тайна обич, зла любов.

Огнище зло, превърнало ме в пепел.

Години - безответен, мъртъв зов,

ударил о стена... Каква нелепост.



Защо сега се срещаме? Студен

е между нас на времето сезонът.

За да си кажем само: "Добър ден!"?

Достатъчен за туй бе телефонът.



Да видим колко остарели днес

сме вече, моя бивша ми любима?

Достатъчно било би на адрес

по пощата да си изпратим снимки.



Стоим, мълчим. А помежду ни - ров.

Неузнаваеми прашинки в свят огромен.

Не се повтаря никоя любов.

Защо дойде? Да счупиш моя спомен?

[Jumbie483]

Протягам аз ръка във тъмнината
Усещам сянка във нощта
И леки тръпки ме побиват
От блясъка на лека светлина
Усещам поглед…
плах и нежен.
Докосва ме…
Една човешка длан.
Обгърната от топла сянка,
Отпускам се
Потъвам във ноща.
Не ме е страх,
Не плача вече
Обгръщам тъмнината със ръка
Сега съм с теб и те обичам
Обичай ме и ти сега.