Любовна поезия

[sladkalady]

Пясъчен часовник

В пясъчен часовник дреме
златен прах от плажа летен.
Колко дни на него писах:
"Само теб обичам!"
Сега се дават думи
в средата на морето,
а зад стъклото пясъкът е сух.
Сега изгаря лято
на клада на бездушния,
а времето тече спокойно тук.

В пясъчен часовник дреме
златен прах от плажа летен.
Колко дни на него писах:
"Само теб обичам!"
Сега умират чайки
в средата на небето,
а стаята ми диша някой друг.
Сега пристига зима
със скука и съмнения
и времето тече спокойно тук.

[sladkalady]

Моя любов

Заради очите ти си струва
да отмина всяка лоша дума
с мълчание, моя любов.
Заради косите ти си струва
са заспивам сам и да сънувам
узряла ръж, моя любов.
С теб до днес преживях
и вина, и дни на радостта,
но чак сега казвам аз:

Заради ръцете ти си струва
да прегърна обич и да чувам
вика ти в мен, моя любов.
Заради един човек си струва
и едно море да се преплува
в безлунна нощ, моя любов.
с теб до днес надживях
и вина и съдба,
но чак сега казвам аз:

Заради един живот си струва
да живееш, без да се преструващ,
че не си сгрешил, мое любов.
Заради една сълза си струва
да простя и пак да те целувам
до сетен дъх, моя любов.

[sladkalady]

Безсъние




Да те зачеркна като грешна дума,
да те изтрия като стара песен,
да те подпаля като суха шума,
да те изплача като дълга есен…

Да те изхвърля като вещ ненужна,
да те подритна като малък камък,
да те подмина като къща чужда,
да те изстрадам бавно... като тлеещ пламък.

Да те затворя в малка тъмна стая,
да те заключа и да хвърля ключа.
Да искам ада, ако ти си в рая…
Не теб, а себе си да искам да измъча…

Да те прегърна, ала да те няма,
и тъй аз себе си в ръце да взема,
и да зарастне тази страшна рана,
която в мен тъй дълго вече зее.

Да те забравя... Да! Да те забравя!
Завинаги да те изгубя!
И видя ли те, да не те позная!
...но нека днес... последно...
с теб да се събудя.

[sladkalady]

За разбитото сърце




Превивам се в крясък безмълвен,
от болката свита надве,
боя се, че пак ще осъмна
под мрачното сиво небе,
което е мрачно и сиво,
откакто те няма при мен,
откакто от мене замина,
нощ е и най-светлият ден.

Защо ли те срещнах тогава,
през онзи щастлив месец май,
защо ли наивно повярвах,
че с тебе ще бъда докрай,
а ти после тихо си тръгна
с прощална целувка една,
а мойто сърце се изтръгна
и падна във твойта ръка.

Пусни го, върни го обратно –
нещастното мое сърце,
макар да усещам, че то е
щастливо във твойте ръце,
пусни го!, не мога да дишам –
от болката свита надве,
не мога във друг да се влюбя
без мойто разбито сърце!

[pateto0o]

На тебе


Ще те търся в аромат на ранно утро,
ще бъдеш цвете, нежна пролетна роса,
ще долетиш с криле на пеперуда
и с мен ще бъдеш както никога добра.


Ще те търся даже в мидена черупка,
намерена сред морска, дънна самота,
но не мога като перлата красива
да те поставя за украса у дома.


Защото всяко цвете носи твойто име
и всяка божа капка дъжд е с твоя лик.
Защото и в лъчите слънчеви те има,
хляб насъщен си във гладен, страшен миг.


Защото като недостъпна самодива
ти пазиш своя свят от страхове.
Защото ти си като виното горчиво -
обичаш само силните мъже!

Дано ти никога да не узнаеш
от самота как може да боли.
Обичам те! (Това едва ли знаеш.)
И всичко друго забрави.

[PLEYGIRL]

Магдалина, Магдалина!
О, как времето бега -
двайсетата ми година!
Спомням глухата градина,
Ясно виждам я сега.
(Магдалина, Магдалина!)

И смокинята листната
там израсла край зидът,
кой делеше ни сърцата,
спомням си я всякой път,
колчем спомням времената.
(Магдалина, Магдалина!)

Ах, веднъж ли, дваж ли аз,
лек, покачвах се по нея,
та да видя в същий час
над зида главица малка
с поглед светъл на русалка?
(Магдалина, Магдалина!)

Как пленително-плахливо
тя озърташе се там,
как лицето й бе красиво,
цветенцето миризливо
кат пресягах да и дам!
(Магдалина, Магдалина!)

Срещи крадени любовни
на души, очи, лица,
речи, погледи гальовни,
сладки мигове чаровни
за разтупани сърца!
(Магдалина, Магдалина!)

Смоквата и днеска трай,
трай и глухата градина,
но де фръкна оня май -
двайсетата ми година?
И ти вече си замина.
(Магдалина, Магдалина!)

[Sladurchoo]

В цъфналата ръж

Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра да колени,
в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,

то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някога целувал някой
в цъфналата ръж?



Последните осем стиха са прекрасни ...

[xoxi]

ЛЮБОВ И ПОЕЗИЯ



Всяко истинско

стихотворение

е любов.

Между казаното

и неказаното.

Затова казаното

трябва да е мъжко

и категорично.

За да може

неказаното

да е най-нежната,

красива,

изящна

и мълчалива

жена

на

света.

[xoxi]

Аз вярвам в теб!
Защо - не зная!
Кой си всъщност, от къде...
Начало или край си,
или си безкрая?
Не знам.
Не искам и да зная.
Откакто мога все мечтая...

[xoxi]

Защото нямам друга свобода
освен тъгата с мисли на лиана,
желая те със всички сетива,
със всички сетива от теб желана!

Не знам къде си! Влязъл в моя ум
и проектиран някъде в безкрая
на мислите ми в скитащия друм,
на очните ми нерви - точно в края.

Не знам къде съм! В стъкления свят
на сенките, разсипани безбрежно.
Завързани в сърцето ми скимтят
неизразими думички за нежност.

И сплели кости, вързали очи,
разчели до секунда самотата
измислят теб с немислими мечти,
без устни те целуват като вятър...

Защото нямам други сетива,
в небесни капки бързам към безкрая.
Но в първата усмивка на света
и в сетната усмивка те желая!

[xoxi]

Живеехме наред с жена ми двама,
с кавги поддържахме интимна драма.
Аз карах се със нея ,тя-със мен,
и весело летяха ден след ден.

Сега съм сам и то на страшен хал,
във шкафа няма даже кашкавал!
Животът е безвкусен и суров,
без нейната единствена любов!

"При мен върни се мила" - пиша аз,
"Разкарай се - отвръща - педераст!"
Е,браво, доживях, какъв позор!
До гроба да яде говежди тор!

И все пак любя я, и още как!
И щерката, и малкия хлапак
и мисля си, че длъжна е веднага
да дойде пак при мен, а не да бяга.

"А, не"-отвръщя тя с такава злоба,
че отказът и вкарва ме във гроба.
Не ще се-казва-нивга прибара
след всички твои кални номера"

Абе жена ,пред тебе се кълна-
не съм обичал друга ни една!
Повярвай-ни преди,ни даже след,
макар че са ме гонили безчет!

"Добре -ще каже,-нека е така,
но и на мен ми идват на крака.
И хвана ли ги за носа веднъж...
Ех,колко лесно е да лъжеш мъж!

Ще се навличам с квото си поискам.
с когото искам пак ще се натискам.
Ей, ти, дърво!Свободна съм!За бога,
ще дървя който ща и който мога.!"

Нима това е моята любима?
Нима е тя,която в мрачна зима
разбуждаше цветята като фея
и караше долри и мен да пея?!

Да тя е.Зная.Тя ще е докрая.
И щом е тъй, докрай ще я желая.
И ще и кажя, ще и кажя тъй:...

О, ти, прекрасна, през ноща, утрото и следобеда!
О, ти, прекрасна, прегорила или не обеда!
О, ти, прекрасна, съблечена, облечена или почти!
О, ти, прекрасна, разбудена, заспиваща или просто
легнала по очи!
О,най-прекрасна сред прекрасните,от която няма
по-хубава , по-чаровна, по-красива!
О, ти, най-прекрасна сред прекрасните, справедлива или не, жестока, безразлична, милостива!
О, ти, най-прекрасна сред прекрасните,каквото и да правиш,
каквото и да виждаш, и каквато и да бъдеш!
О, ти, най-прекрасна сред прекрасните,каквото и да е влремето и в слънце и във дъжд!

За време моля , о, любима,
да скърпя таз проклета рима!

[xoxi]

Тия рожби на мойто мълчание –
твойте стъпки минават смирено
край одъра с моето будно внимание;
те пристъпват смълчано, студено...

Сянка божествена; лик неопетнен!
Как твоите стъпки гаснат нечути...
Всичко очаквано иде от мен,
Господи, с тия крака необути!

Зная, че твоите устни протегнати
ще наситят вместо с храна
жителя в моите мисли напрегнати –
със целувка – само една;

Но не избързвай с тоя жест плах
сладки като смърт и живот тръпки!
Със надежда да дойдеш живях:
Мойто сърце бяха твоите стъпки.

[xoxi]

– До утре! – ти казваш и тръгваш си вече.
А с поглед уплашен изпращам те аз.
До утре?... Но то е безкрайно далече.
Нима часове ще лежат между нас?

До утре да бъде за мен непозната
менливата сянка по твойто чело,
горещата тупкаща реч на ръката,
на мислите тайното потекло.

До утре, ако ти е жадно, не мога
да бъда твой извор. Студенина
ако те облъхне – да бъда твой огън.
Ако ти е тъмно – твоя светлина.

– До утре! – ти казваш и тръгваш и даже
не чуваш, че отговор нямаш от мен.
– До сетния ден! – аз очаквах да кажеш
и с мен да останеш до сетния ден.

[xoxi]

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

-Сбогом - бе казало то на прощаване. -
Аз си отивам.
Няма вече обич, хляб и платна.
От боите остава ни
само черна боя.
От Париж - само улици, водещи в Сена.
- Остани - бе отвърнал художника. -
От боите имам трите бои на лицето ти.
Златна, синя, червена.
От Париж - цяло небе светлина
и един тротоар,
дето падат едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

-Господин Тротоар - тихо каза художника
и коленичи. -
Позволи да рисувам върху твойто голямо платно
едно малко момиче.
Ще го рисувам в синьо, в алено, в златно, в червено.
С моите три тебешира.
И за да не му е студено,
когато на теб се намира,
доведи ми парижкото слънце да свети
през целия ден,
доведи покрай мен
стъпки, очи и ръце,
хвърлящи едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Той постави своята шапка в страни
и й каза:
"Прости"
После, много внимателно,
сложи на плочите златни коси,
тежки и гъсти,
после - сини очи,
после - казващи сбогом - уста.
и ръка, стиснала в своите пръсти
цветя
с аромат на асфалт.
- Остани - каза той и погледна едва
своето русо момиче. -
Ще ти купя легло, по-добро от това,
и цветя, по-красиви от тези.
Икогато довечера
заедно с черните шлепове
слънцето слезе
надолу по Сена,
ние ще бъдем богати.
Ние ще имаме много монети,
едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Падаха сенки на птици, на облаци.
Падаха сенки на хора,
зачеркващи бързо рисунката.
Падаха мъртви листа и кори от банани.

После падна дъждът изведнъж.
Ах парижкия дъжд!
Шегобиец дъжд, който весело чука и свети,
червен и лъскав!

Той единствен се спря и започна да пръска
своите едри монети,
свойте сребърни щедри монети.
- Спри - тихо каза художникът. - Тя ще замине.
"Тя ще замине" - сърцето му страшно проостена.
А момичето тъжно заплака
със сълзи златни, червени и сини
и тръгна към Сена.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

[Jumbie483]

Двупосочен билет
и кратко време за двама!
Малко любов във аванс –
глупава самоизмама!

Дали животът край нас
ей така ще премине?
Дали му дадохме шанс
и знаем ли, че един е?

Еднопосочно летим
през ласка, любов и забрава...
В дните се променим,
но посоката си остава.

Родени сме за любов –
по глътчица ни се дава!
Поднася ни се Живот –
еднократна забава!

[Jumbie483]

По листа бял криволича
и редя думи безброй,
химикалът по него си тича,
думи- дъжд върху облак. Порой!

Полюлеят огрява над мене.
Аз - присвила очите за сън.
Пак проблясват моменти за тебе,
пак е тихо, дори и навън.

С нови сили започвам да пиша,
а сърцето тупти ли, тупти.
Листът потъмнява, но диша,
в него обич безкрайна пламти.

А душата ми с него се слива
и оглеждам се като в огледало.
Този извор вълшебен прелива.
Спирам тук... и пак отначало.

[Jumbie483]

Как се чувстваш в хладното утро,
когато мен отново ме няма?
Не е ли някак си тъжно и пусто,
когато нощта спуска се цяла?

Как се чувстваш с лице просълзено
без усмивка, без моето име?
Не! То е в теб натъжено.
Във сърцето ти свито се крие.

Колко пъти изричаш го гласно?
Или с времето просто заглъхва?
Как преди го изрича прекрасно,
от любов дори се задъхва.

С нас съдбата играе си, зная,
удря с чук върху дните студени.
Как се чувстваш така във безкрая?
Как са дните така променени?

[Jumbie483]

Нужен си ми, за да живея
и да се събудя не смея.
Нужен си ми за да мечтая.
Ако си сън, нека да е до края.

Нужен си ми - да се усмихвам,
в теб искам аз да притихвам,
че прегръдката с нежност е всяка,
по-силна ме прави, а за болката - сляпа.

Не, не спирай да топлиш сърцето!
Отведи ме там, надалеко, където
твоят свят ме повежда в безкрая!
Сън ли е всичко? Кажи ми, не зная!

Нужен си ми! С тебе се сливам,
с усмивка красива кротко заспивам.
Нужен си ми - денят с теб да се ражда.
Просто утоли с любов моята жажда!

[djeini]

16 плюс 16

За кой ли път по този бряг преминаха
едно момиче и едно момче,
живели по шестнадесет години,
а значи общо тридесет и две.

За кой ли път те спореха разпалено
по темата, наречена съдба,
и мислеха, че всичко са узнали,
щом знаят, че съдбата е борба.

И мислеха, че много лесно скриват
това, което крият всеки път,
но вярваха, че докато са живи,
те никога не ще се разделят.

А от безкрайно старо време знай се -
животът има свое странно Не:
шестнайсет и шестнайсет е шестнайсет,
а никога не тридесет и две.

Но има ли значение, когато
света се гледа с четири очи
и радостта е двойно по-богата,
а мъката наполовин горчи?

За кой ли път по този бряг преминаха
едно момиче и едно момче,
живели по шестнадесет години,
а значи общо тридесет и две.

Край тях се смееше незабелязано
морето, този вечен великан -
голямо като обич неизказана
и синьо като път неизвървян.

1958г.

[bloodfrozen]

Желание – това е мойто име!
Ти много си желана, пожелай
и мен – едно желание, вземи ме,
в желанията място ми отдай!
О, ти, чиято воля е безбрежна,
нима не ще да ми дадеш приют?
Към чуждите желания си нежна,
а само аз от теб не бивам чут.
Но както в тия пълни океани
приют намира онзи скитник дъжд,
сред другите неща, така желани,
ти приюти и мен, поне веднъж.

Не ме заставяй твърде да те моля,
а дай простор на страшната си воля.


Душата ти таи едно признание.
Кажи й кой съм аз – тя няма слух.
Аз имам страшно прозвище: “желание”,
приют ми е желаещият дух.
И ти така, с желания богата,
вземи и мен със другите ведно.
За щедрите богатства на сърцата
не значи нищо този знак “едно”.
И нищо във безбройната редица,
за теб един, единствен, аз почти
приемам да остана единица,
но стига ти, да ме обикнеш – ти.

Влюби се първо в моето название,
а после в мене. Аз съм цял Желание.

Два Шекспирови сонета.

[Gary]

ВЛЮБЕНА
Недей, не питай ме сега,
защо устата ми мълчи,
защо очите ми в тоз час
са пълни със сълзи.
Незнайно нещо става с мен,
тъй чезна в нега и във свен,
горя и тръпна отведнъж,
какво ми е сама не знам

[Gary]

РЕВНОСТ
Недей, не идвай ти при мене,
в мене няма вече плът,
когато те видях с друга,
загубих ум и път.
През моето сърце премина
стихиен, страшен ураган
изтръгна го от корен и понесе,
отнесе го пороят развилнял.
О, не, не искам да си спомням
за миналите чудни дни,
те всички били са миражи,
те всички били са лъжи.
Недей, не питай веч за мене,
сърцето ми престана да тупти,
защо ти е това сърце умряло
- почернен въглен - не цъфти!

[Gary]

СЪРЦЕ, МЛЪКНИ!
Тъй дълго те очаквах
през сивите си дни,
тъй често те сънувах
във черните нощи.
И мислех си най-после,
това си вече ти,
това си ти . мечтата
на моите мечти!
Протегнах аз щастлива,
ръка към теб, уви…
Мечтата бе лъжлива,
до смърт ме изгори.
Не чакам вече нищо,
- ни радост, ни сълзи,
след кървавия залез
и ти сърце, млъкни!

[Tonica]

Пясъчен часовник

В пясъчен часовник дреме
златен прах от плажа летен.

Колко дни на него писах:
"Само теб обичам!"
Сега се дават думи
в средата на морето,
а зад стъклото пясъкът е сух.

Сега изгаря лято
на клада на бездушния,
а времето тече спокойно тук.



В пясъчен часовник дреме
златен прах от плажа летен.

Колко дни на него писах:
"Само теб обичам!"
Сега умират чайки
в средата на небето,
а стаята ми диша някой друг.

Сега пристига зима
със скука и съмнения
и времето тече спокойно тук.


Мишо Белчев

[BezDuh]

Когато
Когато искам да рисувам, искам да рисувам теб!
Когато искам да вървя, искам ти да си Пътят!
Когато искам да дишам, искам ти да си Въздухът!
Когато искам да пия, искам ти да си Водата!
Когато искам да се смея, искам ти да си Смехът!
Когато искам да плача искам да ти да си Сълзата!
Когато искам да заспя, искам ти да си Залезът!
Когато искам да сънувам, искам ти да си Сънят!
Когато искам да се събудя, искам ти да си Изгревът!
Когато искам да горя, искам ти да си Огънят!
Когато искам да замръзвам, искам ти да си Студът!
Когато искам да обичам, искам ти да си Любовта!
Когато искам да мразя, искам ти да си Омразата!
Когато искам да се отровя, искам ти да си Смъртта!
Когато искам да живея, искам ти да си Живота!
Когато искам точно теб, искам и ти да искаш мен така!
Знам, че искам прекалено много, но ако ти си всичко това изброено съвсем семпло, ако си готов да го търсиш за мен и да ми го даваш, то Любовта съществува, за да бъде вечна!