- Форум
- Тийн интереси и проблеми
- Любов
- Любовна поезия
Погали ме, преди да заспя.
Скрий дъха си до моето рамо.
Прошепни ми, че вече си тук -
да забравя, че всъщност те няма.
Запали ми фенер от звезди.
С тях пиши по небето: ,,Обичам..."
Аз ще зная, че всичко е сън.
Но на истинско страшно прилича!
Прегърни ме, преди да заспя.
Длани скрий във косите ми тъмни.
Ще е влюбена с тебе нощта...
Ще е пусто, когато се съмне...
Човек не обича истински, ако не обича вечно. 19.06.2009
Не мога да издържа и трябва да споделя с вас едно стихотворение, което ми даде един човек на улицата. Просто си вървях и той ме спря и ми даде лист с него. Забелязах , че раздава и на други хора. Чудя се дали не го прави заради нещо, което лично му се е случило, но стихотворението много ми хареса.
Изневяра
Заплака тихо в тягостния миг,
разбрала ненадейно, че те мамя.
Да беше ми ударила плесник,
да беше ме замерила със камък.
Да бе към мен останала със гръб -
това, което всъщност съм заслужил.
Но ти стоиш в достойната си скръб,
а аз пред теб и малък, и ненужен.
И светиш като фосфор от тъга -
разкъсва те внезапната ти рана.
Безсилен съм пред твоята ръка,
която ми подаваш за да стана.
Иван Апостолов
По гадно в целия си живот не съм се чувствал... Съдба като мойта на никой не пожелавам!!!!
Хвани ме за кура
после за мадура
бах тая любов кирлива
слива слива слива......
хЪх...
Ох, брато!!! И аз съм така... дай да се напием някъде съвсем сериозно... искам си облъскам неразумно главата в някоя бутилка!Първоначално написано от cobalt8994
хЪх...
Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста,
аз вярвам само в нямото страдане,
в сподавения порив на кръвта.
Очи, в които погледа не гасне,
докосването нежно на ръце
от клетви, от несдържан плач по ясно
говорят на човешкото сърце.
Тя всичките прегради побеждава!
Тя - вечен огън и нестихващ зов!
Как нея ще отминеш, ще забравиш?
Аз вярвам в мълчаливата любов.
За какво са всички песни,
ако с виното не подлудят
и божествени, и грешни,
дяволите в теб за кой ли път...
За какво съм на земята,
ако с устни не вкуся греха?!
Господ сътворил жената,
ала Дявол дал й хубостта...
За какво да се покая,
че възпях очи като сапфир
и от избите на Рая
пих свещен любовен елексир?!
За какво?! Дори светия
би признал,че няма по света
по-опиваща магия
от пожара женска красота.
Няма! И не ме винете,
че съм мъж и затова
полудявам,щом усетя
вкус на вино и жена!
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и далечен гост.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида.
ОБИЧ ЗА ОБИЧ
Евтим Евтимов
Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно -
то за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.
Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
до последния дъх да гори,
до последния дъх…
и до гроба.
Стига заеми!
Стига везни!
Искам
обич за обич.
Лека нощ
Ти "лека нощ" ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
тогава ще е тежка тя!
Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с "лека нощ" не ме изпращай,
защото ще е тежка тя!
Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те "лека нощ" не си желаят,
но винаги е лека тя!
[youtube]http://www.youtube.com/watch?v=10I0E7fokxE[/youtube]
Аз продължавам с хубавите клипове
[vbox7]http://vbox7.com/play:c8747274[/vbox7]
Щастлива си. И аз бих искал
да съм щастлив, а не злочест.
От твойто щастие бях свикнал
и аз да съм щастлив до днес.
Честит е твоят мъж — от болка,
от мъка бих се разболял;
о, колко бих го мразил, колко,
ако любов не бе ти дал.
Видях детето ти и мислех,
че ще умра ревнив, свиреп,
но то невинно се усмихна
и го целунах зарад теб.
Целунах го с въздишки скрити,
че в него татко му познах,
но то ме гледаше с очите,
в които все тъй влюбен бях.
О, сбогом! Щом си тъй щастлива,
аз няма да пророня глас,
но по-далеч от теб! — не бива
твой. Мери, пак да стана ад.
Все мислех: гордостта и дните
са угасили в мен страстта;
ала сърцето ми в гърдите
запърха пак от любовта.
А помня как по-рано тръпно
от твоя поглед бях в захлас,
но днес туй би било престъпно —
не трепва нито нерв у нас.
Ти пак се взираш в мене с нежност,
но няма туй да ме смути:
спокойната ми безнадеждност
единствено съглеждаш ти.
Не бива тая страст проклета
пак споменът да разгори.
Къде е тайнствената Лета?
Стихни, сърце! Или умри!
Мечтая за бавна вечеря
на бавно догарящи свещи,
пред бавно пращящия огън,
под бавно ръмящия дъжд.
И бавно макар,да намеря
следите все още горещи
на бавно промъкващ се спомен
тъй бавно убиван веднъж.
За бавна любов си мечтая,
за бавно докосващи пръсти
и бавно проникващ ме поглед
на бавно обичащ ме мъж.
Таз бавна далечна омая
на бавно забравящи устни
и сливане бавно във полет
без нужда от слънце и дъжд.
И бавно скимтяща китара,
отнасяща в мрака далеко
потайните стъпки на нашата
несбъдната бавна мечта.
Тъй хубаво аз си мечтая
и леко забравям,полеко,
че бавно душата ми чака
пред тръшната бързо врата!...
Мадлен Алгафари
В съня ми идваш както всяка друга вечер,
усмихваш се и тихичко шептиш.
Аз пак съм твоето момиче,
а ти си силния, безстрашен принц.
Пoглеждаш ме и нежно ме докосваш, с пръстите ти - кадифе.
А аз изтръпвам и си казвам, дано днес да е реално, само днес...поне.
Ти се смееш със захарнопамучен смях,
а аз се чудя истина ли си или пак във сън живях.
Опитваш се да ме целунеш, а дъха ти гали моя страх,
че сутринта пак ще се събудя, а ще ми се иска да не бях.
Ти казваш: "Тази нощ оставам, тази нощ съм тук".
Да в съня ми ти оставаш, но после ще те търся във всеки друг.
Вкуса на устните ти ме изгаря и искам да крещя.
Не от сладост полудяла. Утре пак ще съм сама.
Утре.
Пак.
Сама.
Това е мое, и си няма име, така и не му измислих, затова си остана като "..." ( многоточие демек )
...
Като малко цвете, което аз откъсвам,
ти цъфтиш пред очите ми и не увяхваш.
Като дивата река, която искам да преплувам
не мога цялата да те обхвана.
Като прекрасна птица си свободна,
не мога в клетка да те сложа.
Като ужасен вирус си заразна,
влязла дълбоко под моята кожа.
В съня ми влизаш, без да питаш.
Правиш ме щастлив дори и насън.
Искам от мен ти всичко да опиташ,
да ме побъркаш, да съм като в огън.
Аз искам да те запечатам като в кехлибар,
завинаги пленена в нишки злато.
Да те завържа във ума си, като с катинар,
за да не избягаш от там след само едно лято...
^ Бива. Ако го преработиш малко, ще стане още по-добро. ;]
Благодаря за страшното очакване,
с което ме наказа несъзнателно.
При мене спряха много. Много плакаха.
И много ме раздаваха на вятъра.
И много ме обичаха неистински.
И други много истински ме мразиха.
Изплаши се душата ми. Изписка.
И аз й се заклех да я опазя.
И аз й се заклех да пиша стихове,
напук на всички прозаични делници.
А пък баща ми, милият, се пита
кому и на какво ли съм наследница.
Излъгах ли го? Той ли се излъга?
Да разбера не ми остана време.
Защото зад един фатален ъгъл
все някой ме открадваше от него.
И аз отивах всеки път завинаги.
И всеки път завинаги се връщах.
Защо ти казвам, че това е минало...
Усмихвам ти се...
А пък днес е същото.
Прощавам ти, госпожице Любов.
Изтупаният барман те изпраща.
И да си купи ласка е готов.
Какво пък, всичко трябва да се плаща.
Да си плати, докрай да си плати -
за счупената стомна и за друго...
Не само затова, че точно ти
пак ще заместваш грозната съпруга.
Не само затова, че е глупак
и съвестта му пет пари не струва.
Побъркай го в разплакания мрак -
да плаща всеки път като целува.
Последните стотинки да брои,
да не му стигнат, за да те докосне.
Спомни си най-лукавите игри.
Нощта е само твоя - високосна.
Обичай го с измъчената страст
на любовта, която те забрави.
Закарай го на седмия екстаз -
и там го остави да се удави.
Да се удави в собствената кал,
да падне, очилата си да счупи.
И да не може да си купи жал.
И да не може сили да си купи.
Госпожице Любов, тогава ти -
не себе си - живота ще повториш.
Ще бъдеш всъщност всичките жени,
които нямат смелост да го сторят.
Мерси, предполагам ^_^ Не претендирам да съм някакъв голям творец или нещо такова, просто пописвам от време на време, разказчета, стихчета, глупости... Ето още едно по темата :Първоначално написано от mArMaLaDkA
Да те забравя за миг...
Опитах се, дори и само за секунда,
да забравя твоите прекрасни очи.
Но веднага усетих, че това е заблуда -
те ме огряват, като слънчеви лъчи.
После се мъчих да забравя гласа ти,
да не казва отново "Обичам те..." нежно.
Безкрайно тих сякаш в миг стана светът ми,
Нищо друго не чувах, освен твоят шепот...
Пробвах също и да не виждам усмивката,
тази сладка усмивка, лекуваща всичко болно.
Скрих се от всичко, сложих отново обвивката,
Но сам се усмихвах, влюбен в теб така силно...
Във всяка една виждах теб! Тук си, там си,... но уви... всичко по-лъжовно е от сън! Виждах те в изгрева, виждах те в залеза,... в сънищата често ме спохождаш! Виждах те в сутрешното нес кафе и във всяка запалена цигара!... Усещах те във всеки скъп парфюм, в евтините питиета, в жасмина под прозореца на малката ми стая! Усещах, че ме галиш в унес преди сън! Усещах те във всяка водна капка докосваща ме нежно както ти, в морето пясъка, във въздуха дори...
Виждах те...
Усещах те...
Обичах те...
Трудно е когато се почувстваш излишен там където си незаменим... А сега мълча... мълчанието ме връща в миналото... не мога да го променя... за това продължавам да мълча...затворен кръг...омагьосан кръг... самота -> тъга -> тишина... после идва спонмен уж изтрит преди известно време... продължавам да мълча...пак тишина...
Виждах те...
Усещах те...
Обичах те...
Кога ли ще отмине бурята бушуваща в мен- ден, два, седмица, месец, година... месец, седмица, ден, час, минута, секунда, стотна... субективно... стотна като година, година като стотна... в крайна сметка идва момент на равносметка... обект -> субект -> познание...
Виждам те...
Усещам те...
Обичам те...
(посветено на жена(та), която ми даде и отне, онази която тъй както се появи така си и замина... Благодаря ти и прости...)
Обичах те, знаеш ли, че те обичах повече от всичко в този объркан свят, в който няма място за едно малко влюбено сърце. Тежат ми мислите за теб, препъвам се в трудните спомени и ми се плаче, но очите ми са сухи като есенни листа отронени в последния момент преди да дойде снега.
Обичах те, знаеш ли как се обича безкористно, напук на всеки и на всичко, дори на самата себе си. Толкова много и толкова силно, че изпитвах болка, когато мислех за теб. Не ми остана време да гледам към света, защото очите ми бяха вперени единствено в теб, макар да бяха слепи за всичките ти недостатъци.
Обичах те, знаеш ли, не искам моите думи да натежават в сърцето ти. Не ги чети, изхвърли ги, скъсай ги с ярост, подари ги на някой бездомен, може той да им се зарадва, дори и да не ме познава. Обърни ми гръб, както правеше във времето, когато беше до мен.
Обичах те, знаеш ли... и ми се иска тази нощ нещо да ти кажа. Сбогувам се, тръгвам от теб, заедно с любовните песни на самотата. Ти оставаш назад, надалеч, на хиляди километри, далеч от крехкото ми сърце, от болната ми любов, готова да пожертва всичко за теб.
Обичах те, знаеш ли, а днес просто се отдалечавам, изчезвам в далечината. Губя се в пресечките на мрака, сред тълпите от хора, сред невидимите и прозаичните и ще стана такава, защото ти не успя да ме видиш цветна.
Обичах те, знаеш ли...
Натанаил Хаутърн някога е написал: ”Нито един човек за каквото и да е продължително време,не може да е с едно лице за себе си друго пред околните без накрая да се обърка кой образ е истинския.”
Естествено е, че всяко начало си има и край. Но краят идва по различно време. Всички сме виждали влюбени двойки, държащи се за ръка, а с другата ръка държат бастуни.
Едно глупаво обяснение...
"Ако понякога те натъжавам много,
ядосвам те и ти се сърдя безпричинно,
ако понякога ти причинявам болка
и после си играя на невидима,
ако ти казвам "Просто ми се плаче..."
и си отивам със сълзи в очите,
то е защото нищичко не знача
за теб...а искам да съм всичко.
И като казвам 'всичко', е буквално -
чаршафа, чашата, кафето,
парфюма, ключовете, огледалото,
съня и пулса на сърцето ти,
усмивката, тревогата, леглото,
настинката и ментовия чай.
Защо го искам ли? Защото!
Защото те обичам. За това."
Caribiana
---------------------------------------------------
още едно, но не съм сигурна на кой е, обаче е едно от любимите ми, прекрасно е
Само тя е нощта и деня ми,
само тя е сълза и усмивка,
само тя довършва моите фрази,
само тя издиша когато аз вдишам...
Само тя настръхва когато докосвам,
само тя разбира очите ми,
само тя се отърка в душата ми!
Само тя бе, само тя ще остане...
-------------------------------------------------------------
Казват - лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката-като жилите -
със възрастта се подува.
Времето е проверка
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма.
Емили Дикинсън
не е точно, любовно, но е прекрасно
Не очаквах да бъда добричка.
Ти пък беше добър до безкрайност....
Бях нахална, поисках ти всичко,
ти го даде без капка случайност.
Ти ми даде и нещо отгоре,
а замяна дори не поиска...
Нямах време дори да отворя,
тази книга - а за мен я написа!
Сложи бъдеще време на всички
недовършени страници бели.
И на всички добави "Обичам те!"
Аз пък само мечти отлетели...
Не очаквах да бъда добричка.
Ти дори не поиска това.
Но сега...Но сега предпочитам
само миг да съм с тебе добра.
Мира Дойчинова
Жената, която обичаш,
е копие плахо на мене.
Със същото име наричаш
и всяка любима. Поредна.
Жената, която целуваш,
...подобно на мене е вкусна.
Гласа ми във нейния чуваш
и търсиш ме. В нейните устни.
Жената, която е мила,
е тази, с която се будиш.
Със същата обич застила
леглото, в което я любиш.
Жената, която обичаш,
е в твоите стари албуми.
По женски на мене прилича...
И аз те обичах. Безумно.
Мая Попова
Smile like you've never been hurt ! : ))
Fuck u for leaving me ...
when I fucking needed u .
Нощем все още си мисля за теб..
^
Ритмиката е страхотна. Много ми харесва метафората ти, както и анафората "тралала", много добре звучи. Завършена, красива класическа структура. Просто две думи - браво !
Когато си помисля, че и ти
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшват празни и студени,
и небесата ще се вкаменят,
и птиците от скръб ще остареят,
а аз ще стана празен кръстопът,
по който само ветрове ще веят,
едно небе ще смазва моя гръб,
в гърдите си ще нося тежък камък
и хорските усмивки ще са скръб -
когато си помисля, че те няма.
Когато си помисля...Не, не, не!
Но ти си тук - усещам те във здрача.
Заспивайки на твойте колене
ще се насмея и ще се наплача...
Сърцето ми събрано на юмрук
полека се отпуска в твойте пръсти.
Да, ти си тук! Усещам, че си тук
по утрото, което пак възкръсва.
Дамян Дамянов