Любовна поезия

[Naive]

на малки глътки

Във нощите, в които не заспивам
и искам дълго да те галя с устни,
небето става приказно красиво.
И мъртвите звезди възкръсват.
Усещаш ме. Безмълвно ме желаеш.
Прошепваш ме на сън. И аз съм твоя.
Навън нощта е тиха. Като тайна.
А вятърът - солен. И неспокоен.
Красиво е. Красиво е до болка...
До стон. До вик. До бездихание.
Превръщам себе си в прозрачен облак
от обич. От копнежи. От сияния.
Такива нощи много ми отиват.
Оставам само по мечти и лудост.
Тръпчива съм на вкус. И те опивам
като бутилка лунна светлина.
И нищо друго...


caribiana

[Glamour92]

СЕГА Е ТВЪРДЕ КЪСНО. СБОГОМ.
(Защото много те обичам!)
Но няма в страст да те обкича.
(Аз избледнял съм. Твърде много.)
Сега е вече късно. Всичко.
Денят. Нощта. И аз. И ти.
И закъснялата усмивка,
разляна в скръб из вазите
на твоя взор…

Безплодна вечер!
Сърцето ми не чака тайна.
(Аз или тази бледна вечер -
но бледнината е безкрайна!)
Разбирам. Зная. Няма тайна.
Сега е твърде късно вече.

Гео Милев

[Naive]

ДЕВЕТ СЕДМИЦИ И ПОЛОВИНА

Той дори не разбра, че си тръгвам от него,
а не просто се качвам в трамвая.
Любовта върху релсите легна,
но той нямаше как да го знае -
беше тръгнал с привичната бърза крачка,
до секунда разчел даже миговете...
Аз изохках и свих клепачи -
беше влязла в окото ми мигла.
Но успях да я скрия зад бретона си рошав
миг преди в сълза да се срути.

Обичах го точно 66 нощи,
12 часа и 5 минути.

[Colouring]

Октомври

Октомври е. И вече ставам златна.
В прегръдките на есента притихвам.
Танцува вятърът ми листопадно.
А слънчев лъч, случаен, ме усмихва…
И знам, че още, още имам време.
Студът? Ще го забравя до вратата.
От дните си – надежда ще си взема.
От нощите – ще взема тишината…
И пак ще бъда толкова различна.
И жълта, и оранжево-червена.
Светът е цветен, колкото обичане,
и всяка есен се оглежда в мене…
През слънчев лъч денят е чисто нов.
А вятърът? Танцува с радостта.
Октомври се превръща във Любов!
Когато е целунат от жена.

[Colouring]

сънувах те
в sms на латиница
с 4-ки и 6-ци
събудих се
обиден
лежеше до мен
запетайка
сложих ти точица
и пълен член
и ето
заспахме отново
пунктуално прегърнати
граматически верни
обичащи се
до многоточие.

****

Midnight in Paris

френското й ръ
събужда сънища
и намРазвам думите
нетРепеРещи
в устата й.

свалям й звезди
от съзвездието
между бенките
над гърдите й
глезените очите
краищата на устните.

мога да й устоя
тя също може
но аз и тя не можем
да устоим на нощта
между нас.

***

нямам думи
изгубих ги
всичките
по тебе
това е
поезията
ще ти съчиня
нови
само наши
защото
не мога
да те обичам
с думи
с които
съм обичал.

// https://www.facebook.com/pages/Lette...ocation=stream

[NissaN]

Любовта е диво животно -
тя диша, търси те,
гнезди върху разбити сърца,
тръгва на лов за целувка и свещи...
Здраво се засмуква за устните ти,
копае си тунели през ребрата ти,
посипва се, нежна като сняг -
първо е гореща, после студена, накрая причинява болка...

Любов, любов
Всички искат само да те обуздаят...
Любов, любов към края си
Заклещен съм между зъбите ти!

Любовта е диво животно -
тя хапе и драска, и върви към мен ,
държи ме здраво с хиляди ръце ,
влачи ме в любовното си гнездо...
Оглозгва ме до кокал
и после ме хвърля години след това...
Посипва се, нежна като сняг -
първо е гореща, после студена, накрая причинява болка

Любов, любов
Всички искат само да те обуздаят
Любов, любов към края си ...
Заклещен съм между зъбите ти!

Любовта е диво животно -
падаш в клопката й,
вторачва се в очите ти,
омаян си, когато погледът й те посрещне...

Моля те, моля те, дай ми отрова!

[NissaN]

Текста е на Рамщайн.

[LadyDi]

Една история за двама

При тях се случва лесно любовта,
понеже те умеят да обичат.
Той - непораснал мъж. А тя - жена
и малко повече - момиче.

Той сутрин ѝ рисува сто слънца
по синята завивка на небето.
Тя слага мляко, обич и душа
и прави аромата на кафето му.

И после той ѝ композира дъжд
и ляга като вятър във косите ѝ.
А тя бродира макове и ръж
по дългия следобед на мечтите му.

Надвечер той утихва, уморен,
във ласкавата топлина на дланите ѝ.
А тя превръща залеза в море
и устните ѝ стапят тишината му.

Когато стане нощ, той я целува
и я отвежда някъде отвъд звездите.
А тя сияе, негова във тъмното
и след това заспива до гърдите му.

[LadyDi]

безсилни думи

Аз никога не съм обичала така.
До болка. До небето. До безсилие.
До лудост. До копнеж да ти се дам,
задъхана от толкова обичане.
До стон. До бездиханност. До сълзи.
До ярък взрив в сърцето на покоя.
До нежност, от която ме боли.
До нужда да съм твоя. Само твоя.
Понеже никога не съм обичала така,
не зная как да ти го кажа. Извинявай.
"Обичам те"... не стига. За това
ти го повтарям,
и повтарям,
и повтарям.

а времето е просто подробност

Ела да изсънуваме годините,
в които сме пропуснали да се обичаме.
Да си измислим наше общо минало.
(И зная, че ще бъде автентично.)
Ела да ти разкажа приказка
за времето, което ни остава.
В което ще сме толкова много истински,
че от любов дори ще нагорчаваме.
Ела... да те целуна на разсъмване
и после дълго, дълго да ни няма.
Ела за мъничко да ти се сбъдна.
Поискай ме наистина.
И ще остана.

Caribiana

[LadyDi]

Писмото
Не ме отпращай, моля те, недей...
крещи след теб отчаяната липса,
вкусът на пропиляното ни време,
след твоето нелепо "няма смисъл".

Прескочих твърде много правила,
... и твърде много сенки на морала.
Такава е, безумна, Любовта -
законите човешки не признава.

Отпращаш ли ме? Още ли шептиш,
че трябва да остана само спомен?
Ще можеш ли без мен да продължиш?
(Защото без любов ще си бездомен.)

Не ме отпращай, моля те, недей...

Така и не изпратих тези думи,
изтрих ги просълзена. И си легнах
в открехнатата бездна помежду ни.
Яна Вълчева

Посредствено... като за теб
Приличаш на голямо изключение.
Причината да нямаш е, че имаш
безбройности от мъжки оправдания
прецизно по петите си да плюеш.
Аз тихичко по вените ти стичах се
и тайно, много тайно те обичах.
Говорех си със теб, надвиквах се,
а ти бе свикнал вечно да отричаш,
че тази свобода открадна двама ни,
а ти на пресекулки ме живееше.
Със мисли бавно сплиташе косите ми,
копнеейки със мен да остарееш.
А аз, трептейки в друго измерение,
с прикрито удивление пропуснах
навреме да ти кажа, че завръщам се,
при теб, любими... за да те напусна.
Кремена Стоева

[Colouring]

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!

Дамян Дамянов

[LadyDi]

заклинание
Не спирай никога да ме обичаш,
чуваш ли,
не смей и за секунда да преставаш,
дори когато другаде си влюбен,
дори когато ти се иска да ме мразиш,
когато нямаш спомен, че ме има
и ме усещаш само с интуиция,
когато избелява името ми,
когато пожелая да съм ничия,
когато те боля до изнемога,
когато ме разплакваш от безсилие,
когато ме вгорчаваш от тревожност,
когато по случайност съм ти мила,
когато си отивам, натрошена
от острите ти думи и от вятъра,
когато ме целуваш уморено
и страшно ти се иска да избягаш,
когато укротяваш страховете ми
и сам се плашиш, че умея да съм твоя,
когато ме издигаш до небето,
когато ме засипваш с безпокойство,
когато се раняваме взаимно
и след това тъжим разнопосочно,
когато се преструвам, че съм зима,
когато слагам (пред)последна точка,
когато ме захвърляш най-небрежно
в кашона с непотребните си вещи,
когато най-внезапно ставаш нежен,
когато липсата ти ме приклещва,
не спирай никога да ме обичаш, чу ли,
защото спреш ли, цялата Вселена
ще спре да съществува, ще се счупи
във вените и стъкленото време
ще бъде ледниково, мъртво безутешно,
по-страшно даже от библейска притча.
Не смей дори да си го мислиш!
Не спирай никога да ме обичаш!
Caribiana

[sneering]

Защо усмивката е по-красива от есента..

Когато всичко хубаво от лятото си отива и се превръща в купчина паднали листа и почващи да махат зеленото си облекло дървета,идва тя.
Усмивката е онова нещо,което дава живот в достатъчно хубавите очи и те кара да се съзерцаваш в тях и да проследяваш щастието на човека,да виждаш как някой се радва детински и искрено на напълно обикновен момент.
Усмивката е и фактора който усмихва всичко около нея,сякаш всички са се наговорили да и служат за фон и да допринасят за нейния успех и контрол върху всичко.
Усмивката е най-лесното движение на лицето което се ръководи от най-силните добродетели на човека.
Усмивката е магия само за онези,които умеят да я виждат и усетят

И ако някой те попита защо си щастлив в скучния делнишки ден,просто кажи че си получил усмивки,няма да те разбере напълно,но на никого не е нужно да обесняваш какво преживяваш,просто се усмихваш и ти
Усмихваш се защото знаеш,че усмивката е по-красива дори и от есента...

[Kolekcioner]

Ето едно мое, пиша от доста скоро.
Кафе

Сутрешното ми кафе
изглежда като нейните очи,
пробужда спомени в мене,
веднага след секунда, две, три,

Само то ми е любимо вече,
както нейната усмивка,
а душата ми пак се увлече
в косите и меки, като завивка.

Аз обаче не спирам да се мръщя
не за друго, а за това,
че утре денят ще е същият,
пак ще съм скелет с кафе в ръка.

[chupachups]

Текста е на Рамщайн.

Те са просто уникални !

[Colouring]

Не срещаш никого случайно.
Срещаш го, защото си го пожелал.
И много преди изобщо да го имаш
в мислите си вече си го преживял..

Часовник нямам. Отвътре се настроих.
Места много. Градът ни е голям.
Днес кафето си някъде ще пия..
Уговорки нямаме.....

Ще бъдеш там.

Вероника Маринова

[sneering]

Винаги когато в очите ти прекрасни аз погледна
Виждам любов, кято със пари не се купува
Погледнеш ли ме, аз отлитам надалеч
И моля се , ти тук да си, за да останеш

Всичко що желаеш, ще го имаш
Ако от нещо се нуждаеш, ще го имаш
Всичко на света ще имаш


Винаги, когато те прегръщам, аз разбирам
всичко в теб ми казва, че съм твой
И аз живея, за да бъда с теб
Никой друг не може, каквото можеш ти
Всичко що желаеш, ще го имаш
Ако от нещо се нуждаеш, ще го имаш
Всичко на света ще имаш

Всичко що желаеш
Ако от нещо се нуждаеш
Всичко на света

Щастлив съм, че ти давам любовта си
И ти така се чувстваш, знам
Всичко що желаеш, ще го имаш
Ако от нещо се нуждаеш, ще го имаш
Всичко на света ще имаш

ту-руруууу-руууу

СЪР Р.О.

[Glamour92]

ПОСЛЕДНА ДОЗА

Животът дари ме с красиви жени, -
неизмислени, цветни. Обаче,
все чакам онази, в последните дни,
която над мен ще заплаче.

Ще приема последната доза морфин,
да забравя за болното тяло,
и тогава, през залеза розово-син,
тя ще дойде, облечена в бяло.

Ще погледне дали е системата в ред,
ще разроши ми с пръсти косата,
и ще каже: „Аз знам, ти си онзи поет,
толкоз нежно възпял красотата.“

Ще повярвам на тази надвесена гръд,
и на пръстите, нежност събрали,
и ще знам, че готов съм да мина отвъд,
ако някой така ме пожали.

„Кажете, какво да напрая за Вас“ -
ще прошепне, преди да заплаче.
„Съблечи се, за миг да те видя в анфас!“ -
ще прошепна, изгубен във здрача.

И тъй - копче след копче, след копче в нощта
ще разкрива тя своето тяло.
И тъй - вкопчил се, вкопчил се в миг красота,
ще остана в живота изцяло!

И ще светят пак в синьо вън двете брези,
като в приказна нежна поема,
и преглътнал най-сладките женски сълзи,
ще изключа аз свойта система.

Владо Любенов

[Glamour92]

Накуцвайки

И до днес накуцвам със душата си.
И си мисля – две поне да бяха,
та едната да пътува с вятъра,
другата, пък – да си има стряха.

Та едната да се влюбва глупаво.
След вечерен час да се прибира.
Другата пък като види счупено
oгледало – и да го събира.

Като падне тази непослушната,
мъдрата да я превърже мигом.
Първата да омагьоса сушата,
втората да е заклета риба.

Две души – два полюса във ласките.
Щях да те обичам по средата…
Кой си ти? Защо ми смъкна маската?
Ти ли каза: ''Стига ми едната!''

Камелия Кондова

[heartshapedbox]

ВЪЗДУШНА ЦЕЛУВКА


...А когато урурунгелите* капнат от умора,
аз самичък си измервам лакът разстояние
и поставям две купчинки габъри
(обърнати нагоре).
После коленича върху остриетата,
умолително ръце напред протягам
и прошепвам влажно с дън душата си:
«Хайде да се обичаме...
Хай-де да се о-би-ча-ме...»
И започвам да бера с обезноктени пръсти
алените рози,
цъфнали върху лицето ми.

...А когато урурунгелите гребнат от оловото
и налеят в неразумното ми гърло,
за да запечатат гласните ми струни,
аз докосвам обгорелите си устни с длан,
и протягайки след миг напред ръката,
им провождам моята целувка...
Тя по въздуха към тях полита
(затова «въздушна» я наричам),
плахо ги докосва по челата,
но преди това,
като ефирна ласка,
нежно-нежно набраздява
разтопеното в казаните олово.

[anonymous708973]

От това освен буквално да си изповръщам червата от гнус, друго не виждам да стане.

"обезноктени пръсти"

[DisappointedDreamer]

"Някога, някога,
толкова някога,
колкото девет лета
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта.

Беше наистина
толкова истинска,
колкото може да е
слънцето весело,
старата есен,
старото тъжно небе.

Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни -
изгряваха вредом звезди.

Странно тържествена, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, искащи,
мислещи само на глас.

Може би времето,
може би временно,
може би от възрастта -
няма ни улички,
няма ни думички,
няма я в нас любовта.

Може би някъде, някога, в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
нещо пак ще ни боли.

Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, де сте вий,
де е сега любовта?

Някога, някога,
толкова някога,
колкото девет лета,
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта…"

Недялко Йорданов

[Colouring]

^Точно това влезнах да постна.
Пак от него:

16 плюс 16

За кой ли път по този бряг преминаха
едно момиче и едно момче,
живели по шестнадесет години,
а значи общо тридесет и две.

За кой ли път те спореха разпалено
по темата, наречена съдба,
и мислеха, че всичко са узнали,
щом знаят, че съдбата е борба.

И мислеха, че много лесно скриват
това, което крият всеки път,
но вярваха, че докато са живи,
те никога не ще се разделят.

А от безкрайно старо време знай се -
животът има свое странно Не:
шестнайсет и шестнайсет е шестнайсет,
а никога не тридесет и две.

Но има ли значение, когато
света се гледа с четири очи
и радостта е двойно по-богата,
а мъката наполовин горчи?

За кой ли път по този бряг преминаха
едно момиче и едно момче,
живели по шестнадесет години,
а значи общо тридесет и две.

Край тях се смееше незабелязано
морето, този вечен великан -
голямо като обич неизказана
и синьо като път неизвървян.

*********************************



Разстоянието от мен до теб
е толкова дълго...
Дори и хиляди километри да извървя,
все не ще ми достига
една-единствена крачка-
крачката,
която трябва да направиш
ТИ !!!

[tori]

"Някога, някога,
толкова някога,
колкото девет лета
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта.

Беше наистина
толкова истинска,
колкото може да е
слънцето весело,
старата есен,
старото тъжно небе.

Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни -
изгряваха вредом звезди.

Странно тържествена, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, искащи,
мислещи само на глас.

Може би времето,
може би временно,
може би от възрастта -
няма ни улички,
няма ни думички,
няма я в нас любовта.

Може би някъде, някога, в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
нещо пак ще ни боли.

Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, де сте вий,
де е сега любовта?

Някога, някога,
толкова някога,
колкото девет лета,
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта…"

Недялко Йорданов

Толкова е невероятно. <3

[LadyDi]

Щом сме на Недялко, ето и моето любимо:

Песничка за Червената шапчица
И тъй веднъж, в една гора,
случайно случай стар събра
под сянката на месец жълт
Червена шапчица и Вълк.
Напук на всички правила,
той каза ѝ: "Със мен ела!"
И тя повярва на Вълка,
и двама тръгнаха на път.
Една звезда им беше знак,
вървяха те под дъжд и сняг,
без дъждобран и без чадър -
Тя - по-добра, Той - по-добър.
Ала един Ловец с перо
от приказка на Шарл Перо
изпълни свой служебен дълг,
убивайки добрия Вълк.
О, смел Ловец, поклон, поклон!
О, пушко, и на теб - поклон!
Поклон пред точния патрон!
Поклон пред строгия закон!
Червена шапчице, здравей!
Недей да плачеш ти, недей.
Къде бе тръгнала, ах, къде?
Той щеше да те изяде!
Но кой ще разбере защо
без шапчица и без палто,
тя все тъй броди там в оня лес
и търси своя Вълк до днес?