Любовна поезия

[chupachups]

Текста е на Рамщайн.

Те са просто уникални !

[LadyDi]

Една история за двама

При тях се случва лесно любовта,
понеже те умеят да обичат.
Той - непораснал мъж. А тя - жена
и малко повече - момиче.

Той сутрин ѝ рисува сто слънца
по синята завивка на небето.
Тя слага мляко, обич и душа
и прави аромата на кафето му.

И после той ѝ композира дъжд
и ляга като вятър във косите ѝ.
А тя бродира макове и ръж
по дългия следобед на мечтите му.

Надвечер той утихва, уморен,
във ласкавата топлина на дланите ѝ.
А тя превръща залеза в море
и устните ѝ стапят тишината му.

Когато стане нощ, той я целува
и я отвежда някъде отвъд звездите.
А тя сияе, негова във тъмното
и след това заспива до гърдите му.

[Colouring]

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!

Дамян Дамянов

[LadyDi]

заклинание
Не спирай никога да ме обичаш,
чуваш ли,
не смей и за секунда да преставаш,
дори когато другаде си влюбен,
дори когато ти се иска да ме мразиш,
когато нямаш спомен, че ме има
и ме усещаш само с интуиция,
когато избелява името ми,
когато пожелая да съм ничия,
когато те боля до изнемога,
когато ме разплакваш от безсилие,
когато ме вгорчаваш от тревожност,
когато по случайност съм ти мила,
когато си отивам, натрошена
от острите ти думи и от вятъра,
когато ме целуваш уморено
и страшно ти се иска да избягаш,
когато укротяваш страховете ми
и сам се плашиш, че умея да съм твоя,
когато ме издигаш до небето,
когато ме засипваш с безпокойство,
когато се раняваме взаимно
и след това тъжим разнопосочно,
когато се преструвам, че съм зима,
когато слагам (пред)последна точка,
когато ме захвърляш най-небрежно
в кашона с непотребните си вещи,
когато най-внезапно ставаш нежен,
когато липсата ти ме приклещва,
не спирай никога да ме обичаш, чу ли,
защото спреш ли, цялата Вселена
ще спре да съществува, ще се счупи
във вените и стъкленото време
ще бъде ледниково, мъртво безутешно,
по-страшно даже от библейска притча.
Не смей дори да си го мислиш!
Не спирай никога да ме обичаш!
Caribiana

[sneering]

Защо усмивката е по-красива от есента..

Когато всичко хубаво от лятото си отива и се превръща в купчина паднали листа и почващи да махат зеленото си облекло дървета,идва тя.
Усмивката е онова нещо,което дава живот в достатъчно хубавите очи и те кара да се съзерцаваш в тях и да проследяваш щастието на човека,да виждаш как някой се радва детински и искрено на напълно обикновен момент.
Усмивката е и фактора който усмихва всичко около нея,сякаш всички са се наговорили да и служат за фон и да допринасят за нейния успех и контрол върху всичко.
Усмивката е най-лесното движение на лицето което се ръководи от най-силните добродетели на човека.
Усмивката е магия само за онези,които умеят да я виждат и усетят

И ако някой те попита защо си щастлив в скучния делнишки ден,просто кажи че си получил усмивки,няма да те разбере напълно,но на никого не е нужно да обесняваш какво преживяваш,просто се усмихваш и ти
Усмихваш се защото знаеш,че усмивката е по-красива дори и от есента...

[Kolekcioner]

Ето едно мое, пиша от доста скоро.
Кафе

Сутрешното ми кафе
изглежда като нейните очи,
пробужда спомени в мене,
веднага след секунда, две, три,

Само то ми е любимо вече,
както нейната усмивка,
а душата ми пак се увлече
в косите и меки, като завивка.

Аз обаче не спирам да се мръщя
не за друго, а за това,
че утре денят ще е същият,
пак ще съм скелет с кафе в ръка.

[Colouring]

Не срещаш никого случайно.
Срещаш го, защото си го пожелал.
И много преди изобщо да го имаш
в мислите си вече си го преживял..

Часовник нямам. Отвътре се настроих.
Места много. Градът ни е голям.
Днес кафето си някъде ще пия..
Уговорки нямаме.....

Ще бъдеш там.

Вероника Маринова

[sneering]

Винаги когато в очите ти прекрасни аз погледна
Виждам любов, кято със пари не се купува
Погледнеш ли ме, аз отлитам надалеч
И моля се , ти тук да си, за да останеш

Всичко що желаеш, ще го имаш
Ако от нещо се нуждаеш, ще го имаш
Всичко на света ще имаш


Винаги, когато те прегръщам, аз разбирам
всичко в теб ми казва, че съм твой
И аз живея, за да бъда с теб
Никой друг не може, каквото можеш ти
Всичко що желаеш, ще го имаш
Ако от нещо се нуждаеш, ще го имаш
Всичко на света ще имаш

Всичко що желаеш
Ако от нещо се нуждаеш
Всичко на света

Щастлив съм, че ти давам любовта си
И ти така се чувстваш, знам
Всичко що желаеш, ще го имаш
Ако от нещо се нуждаеш, ще го имаш
Всичко на света ще имаш

ту-руруууу-руууу

СЪР Р.О.

[Glamour92]

Накуцвайки

И до днес накуцвам със душата си.
И си мисля – две поне да бяха,
та едната да пътува с вятъра,
другата, пък – да си има стряха.

Та едната да се влюбва глупаво.
След вечерен час да се прибира.
Другата пък като види счупено
oгледало – и да го събира.

Като падне тази непослушната,
мъдрата да я превърже мигом.
Първата да омагьоса сушата,
втората да е заклета риба.

Две души – два полюса във ласките.
Щях да те обичам по средата…
Кой си ти? Защо ми смъкна маската?
Ти ли каза: ''Стига ми едната!''

Камелия Кондова

[Glamour92]

ПОСЛЕДНА ДОЗА

Животът дари ме с красиви жени, -
неизмислени, цветни. Обаче,
все чакам онази, в последните дни,
която над мен ще заплаче.

Ще приема последната доза морфин,
да забравя за болното тяло,
и тогава, през залеза розово-син,
тя ще дойде, облечена в бяло.

Ще погледне дали е системата в ред,
ще разроши ми с пръсти косата,
и ще каже: „Аз знам, ти си онзи поет,
толкоз нежно възпял красотата.“

Ще повярвам на тази надвесена гръд,
и на пръстите, нежност събрали,
и ще знам, че готов съм да мина отвъд,
ако някой така ме пожали.

„Кажете, какво да напрая за Вас“ -
ще прошепне, преди да заплаче.
„Съблечи се, за миг да те видя в анфас!“ -
ще прошепна, изгубен във здрача.

И тъй - копче след копче, след копче в нощта
ще разкрива тя своето тяло.
И тъй - вкопчил се, вкопчил се в миг красота,
ще остана в живота изцяло!

И ще светят пак в синьо вън двете брези,
като в приказна нежна поема,
и преглътнал най-сладките женски сълзи,
ще изключа аз свойта система.

Владо Любенов

[heartshapedbox]

ВЪЗДУШНА ЦЕЛУВКА


...А когато урурунгелите* капнат от умора,
аз самичък си измервам лакът разстояние
и поставям две купчинки габъри
(обърнати нагоре).
После коленича върху остриетата,
умолително ръце напред протягам
и прошепвам влажно с дън душата си:
«Хайде да се обичаме...
Хай-де да се о-би-ча-ме...»
И започвам да бера с обезноктени пръсти
алените рози,
цъфнали върху лицето ми.

...А когато урурунгелите гребнат от оловото
и налеят в неразумното ми гърло,
за да запечатат гласните ми струни,
аз докосвам обгорелите си устни с длан,
и протягайки след миг напред ръката,
им провождам моята целувка...
Тя по въздуха към тях полита
(затова «въздушна» я наричам),
плахо ги докосва по челата,
но преди това,
като ефирна ласка,
нежно-нежно набраздява
разтопеното в казаните олово.

[anonymous708973]

От това освен буквално да си изповръщам червата от гнус, друго не виждам да стане.

"обезноктени пръсти"

[DisappointedDreamer]

"Някога, някога,
толкова някога,
колкото девет лета
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта.

Беше наистина
толкова истинска,
колкото може да е
слънцето весело,
старата есен,
старото тъжно небе.

Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни -
изгряваха вредом звезди.

Странно тържествена, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, искащи,
мислещи само на глас.

Може би времето,
може би временно,
може би от възрастта -
няма ни улички,
няма ни думички,
няма я в нас любовта.

Може би някъде, някога, в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
нещо пак ще ни боли.

Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, де сте вий,
де е сега любовта?

Някога, някога,
толкова някога,
колкото девет лета,
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта…"

Недялко Йорданов

[tori]

"Някога, някога,
толкова някога,
колкото девет лета
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта.

Беше наистина
толкова истинска,
колкото може да е
слънцето весело,
старата есен,
старото тъжно небе.

Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни -
изгряваха вредом звезди.

Странно тържествена, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, искащи,
мислещи само на глас.

Може би времето,
може би временно,
може би от възрастта -
няма ни улички,
няма ни думички,
няма я в нас любовта.

Може би някъде, някога, в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
нещо пак ще ни боли.

Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, де сте вий,
де е сега любовта?

Някога, някога,
толкова някога,
колкото девет лета,
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта…"

Недялко Йорданов

Толкова е невероятно. <3

[Colouring]

^Точно това влезнах да постна.
Пак от него:

16 плюс 16

За кой ли път по този бряг преминаха
едно момиче и едно момче,
живели по шестнадесет години,
а значи общо тридесет и две.

За кой ли път те спореха разпалено
по темата, наречена съдба,
и мислеха, че всичко са узнали,
щом знаят, че съдбата е борба.

И мислеха, че много лесно скриват
това, което крият всеки път,
но вярваха, че докато са живи,
те никога не ще се разделят.

А от безкрайно старо време знай се -
животът има свое странно Не:
шестнайсет и шестнайсет е шестнайсет,
а никога не тридесет и две.

Но има ли значение, когато
света се гледа с четири очи
и радостта е двойно по-богата,
а мъката наполовин горчи?

За кой ли път по този бряг преминаха
едно момиче и едно момче,
живели по шестнадесет години,
а значи общо тридесет и две.

Край тях се смееше незабелязано
морето, този вечен великан -
голямо като обич неизказана
и синьо като път неизвървян.

*********************************



Разстоянието от мен до теб
е толкова дълго...
Дори и хиляди километри да извървя,
все не ще ми достига
една-единствена крачка-
крачката,
която трябва да направиш
ТИ !!!

[LadyDi]

Щом сме на Недялко, ето и моето любимо:

Песничка за Червената шапчица
И тъй веднъж, в една гора,
случайно случай стар събра
под сянката на месец жълт
Червена шапчица и Вълк.
Напук на всички правила,
той каза ѝ: "Със мен ела!"
И тя повярва на Вълка,
и двама тръгнаха на път.
Една звезда им беше знак,
вървяха те под дъжд и сняг,
без дъждобран и без чадър -
Тя - по-добра, Той - по-добър.
Ала един Ловец с перо
от приказка на Шарл Перо
изпълни свой служебен дълг,
убивайки добрия Вълк.
О, смел Ловец, поклон, поклон!
О, пушко, и на теб - поклон!
Поклон пред точния патрон!
Поклон пред строгия закон!
Червена шапчице, здравей!
Недей да плачеш ти, недей.
Къде бе тръгнала, ах, къде?
Той щеше да те изяде!
Но кой ще разбере защо
без шапчица и без палто,
тя все тъй броди там в оня лес
и търси своя Вълк до днес?

[kristaila]

Ето и едно мое произведение след болезнена раздяла...

ОГНЕНА КЛЕТВА

Днес си обещах - нов човек ще бъда.
Днес си възложих тежката присъда -
за да потегля, първа крачка ще направя,
вчерашния ден ще се наложи да забравя.

Клетва тежка дадох, но денят е дълъг.
Сутрин е още и ще започна с първи залък.
Залък малък, но тежък за преглъщане,
защото вече няма да има билет за връщане.

Глава вдигам, с ръка очите засенчвам.
В хоризонта наивно сега се втренчвам.
Без да наблягам на излишни акценти,
копнея за тъй приказните ни моменти.

"Водата и огънят не се съвместяват" -
физиците не спираха да ни го заявяват.
Но мойта огнена душа - крайно непослушна
глуха остана и силно в теб се гушна.

Времето забавихме, фактите забравихме.
За всяка милисекунда сляпо се раздавахме.
Всяка твоя капка пресушавах уж на игра,
а ти потуши всяка подадена от мен искра.

Искра по искра, капка по капка,
прихванати с хишническа захапка,
погубвахме се, но нас не ни болеше -
беше сладко, но времето си летеше.

"Имаме цялото време на света" - каза ти.
Капка остана една и една искра да изгори.
Спрях. Погледнах те в очите. Поклатих глава.
С нашия егоизъм щяхме от нас да лишим света.

Да напояваш земята под нас нужен си ти,
а аз да топля плодовете ти - моля те, прости!
Казвам ти "сбогом", преди да бъде късно,
върви и забрави мен и съзнанието мръсно.

Слънцето залязва, денят вече се секва.
Време е печат да ударя на моята клетва.
На мен ми стига да знам, че си добре -
че днес си голям, колкото цяло море.

Печатът е ударен. Поемам по дългия път.
С нов мироглед очаквам всеки райски кът.
Моите искри започват и те да се разрастват -
започват да се пръскат и всекиго да бедстват.

За жалост, утре нова сутрин ме чака -
спомени нови, с по-коварна атака.
Може и голяма като слънцето да стана,
но барут да разпали сърцето ми - така и не остана.

[Colouring]

СТУДЕНО
Автор: ЕЛЕНА ДЕНЕВА

Колко да е студено- минус тебе, не повече.
Другото няма значение. Другото просто е климат.
С лятото под езика си мълча. Пак ще пробвам
да си запаля огнището с мисълта, че те има.

A сигурно някъде вън още продават кибрити
малки момичета със посинели усти и петички.
Сигурно някъде има- точно къде не питай-
и магазин за надежда с две потънали в прах полички.

Сигурно скита се някъде един каещ се Кай. Без Герда.
Герда стои на топличко до съвестта си заспала.
Пробва короната ледена, но няма как да се огледа-
тихичко хлипа насън заради счупеното огледало.

Сигурно има някъде и люпилня за феникси,
сред пепелищата на клади от приказни книги.
Няма да тръгвам да търся- още ми е студено.
Минус тебе, не повече. Но за премръзване стига.

[purix]

Прощално
на жена ми

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неканен гост.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо, кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам,
ще те целуна и ще си отида.

[Violenza]

Когато се наситя да те гледам,
ще те целуна и ще си отида.

Обожавам. Направо настръхвам като го чета.

Възможно най-красивото стихотворение.

[Violenza]

След шумните наздравици за щастие (Кондова)

След шумните наздравици за щастие.

След клетвите да ме обичат вечно.

След краткото семейно междучасие.

След загуба на кръв и на човечност.

След стражата на женските ми сънища,

в които не успях да се укрия.

След крехките илюзии за бъдеще,

удавени във дългите ракии.

След шепа извинения разплакани,

след розите, след клетвите, след всичко...

В живота ми на пръсти влезе някой.

Без клетви цял живот да ме обича.

Една звезда не е свалил в нозете ми.

Не ми е подарявал лилав здрача.

И стиска зъби, май е от мъжете,

които нямат навика да плачат.

И мислих, само няколко недели,

във райската градина под дървото

споделям с непознатия постеля.



А всъщност - съм споделяла живота.

[bloodfrozen]

Вино и любов

Виновно ли е виното червено,
че ти си слаб и бързо те напива?
Една жена в легло на друг отива,
когато у дома и е студено.

Една звезда над дявола изгрява,
когато ангелът не я разбира.
Една любов, любов при друг намира,
когато недолюбена остава.

Това мъжете силни не забравят
дори и след житейските задачи,
че вино и жена изневеряват,
когато нямат истински пиячи

Евтим Евтимов

[MarkKnight]

"И той я обичаше.Обичаше я толкова силно,че когато докосваше нежната й кожа имаше усещането,че няма никога да си вземе толкова,колкото му е нужно.Тя беше като дрога в кръвта му.Неизлечимо пристрастяване.Без значение колко близо беше до нея,дори и когато правeха любов,близостта не му се струваше достатъчна,все едно плътта и костите й пазеха нещо тайно и свещенно,нещо скрито от него."

моя мисъл..

[Naive]

"И той я обичаше.Обичаше я толкова силно,че когато докосваше нежната й кожа имаше усещането,че няма никога да си вземе толкова,колкото му е нужно.Тя беше като дрога в кръвта му.Неизлечимо пристрастяване.Без значение колко близо беше до нея,дори и когато правeха любов,близостта не му се струваше достатъчна,все едно плътта и костите й пазеха нещо тайно и свещенно,нещо скрито от него."

моя мисъл..

Каква поезия..
Иначе след препинателните знаци има интервал. Както и се пише свещено.

[MarkKnight]

^ хаха да,чак сега видях,малко бях ефектиран и не съм обърнал внимание...))