Любовна поезия

[chris911203]

Ето и нещо ново от новичкият във форума Вдъхновението дойде от небезизвестният филм "Титаник".

Като потънал кораб потъна любовта ни,
сблъсък с айсберг, изпълнен с измами.
Едно желание имах, но не го изпълни,
каютата вместо с вода, със сълзи се пълни.
Сменихме курса, поех на север, ти на юг.
Едно ми каза, не те задържа нищо тук.
Ще се обаждаш, Ще ми пишеш, обеща ми.
Една голяма болка на сърцето завеща ми.
Спомените Общи пазя на тавана в кутия
след 100 години да си спомням за нашата магия,
за нашата любов, победена от съдбата
на една стихия, разбила два любовни свята.
Навън е мрак, а за слънце аз жадувам.
Дали е истина или кошмар сънувам.
Потъна всичко на повърхността, което ме държеше.
Удавих се в любовта, от която ме болеше.
Една любов, ако не плува, тя ще се удави,
но каквито и щети да е нанесла, няма да се забрави.
Титаник, на любовта истинското име.
Ще се скрия, но ако искаш потърси ме.
От любовта голяма, остана само рана
която прати ме на дъното на океана.
Помниш ли какво ти казах в онзи късен час?
Скочиш ли ти, след тебе скачам и аз!
Забрави го! С времето всичко промени се,
чувството за любов в сърцето заличи се.
Няма и помен от това, от което мислиш, че има.
Може да е лято, но в сърцето ми е зима.
Леден камък, в това ми го превърна.
Върни ми сърцето и аз твоето ще ти върна.
Една история разказваща лична драма.
Любовта е за двама. Място за трети няма.
Като песъчинка от пясъчен часовник,
изтича любовта от душата на един чаровник.
Минава времето, а "Титаник" още се помни.
Клавишите на любовта са някак монотонни.
Тъга навява всяка следваща рима.
Оставя следа от болка, следа незаличима.

[xoxi]

^ Ти ли си го писал? Страхотно е!!! Имаш ли още стихотворения?!

Най-страшната жена, която може
да съществува още на света,
да люби, да не люби, да тревожи,
да бъде всякаква и всичко — туй е Тя!
Да бъде римата на всички рими
и ритъмът на всички времена.
Но ще спестя конкретното й име,
защото тя е всички. И една.
Навремето, когато я обикнах
и името й преблагослових,
огромна като свят тя в мен проникна
и стана името на всеки стих.
На любовта с любов не ми отвърна.
Та любовта ми стана нелюбов,
а името в омраза се превърна.
И го изрекох пак. Със сквернослов.
И я намразих! С толкова омраза,
че с името й кръстих всяко зло.
Но и във злото името опазих,
макар с проклятие, макар в тегло.
Накрая изличих я. И тогава
приживе я превърнах в мъртва тлен.
Осъдих я жестоко на забрава.
Завинаги. Отвсякъде. Съвсем.
… Години оттогава. Тъй огромна
забравата помежду нас лежи.
И остаряхме. Двама. Тих погром ни
разсипа. Но се сепвам: щом я помня,
то май че огънят е още жив?
Дамян Дамянов

[Lonsdale.]

Стон

На Лора



Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов...

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Кажете ми що значат среща и разлъка?

И ето аз ви думам: има ад и мъка -

и в мъката любов!



Миражите са близо, - пътя е далек.

Учудено засмяна жизнерадост

на неведение и алчна младост,

на знойна плът и призрак лек...

Миражите са близо, - пътя е далек:

защото тя стои в сияние пред мене,

стои, ала не чуе, кой зове и стене, -

тя - плът и призрак лек!

[Kaena Smith]

''ПАРИЖКИЯТ ДЪЖД,ВЪЗПЯТ ОТ ЕДНА ШАРМАНКА ''
(Веселин Ханчев)

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

-Сбогом - бе казало то на прощаване. -
Аз си отивам.
Няма вече обич, хляб и платна.
От боите остава ни
само черна боя.
От Париж - само улици, водещи в Сена.
- Остани - бе отвърнал художника. -
От боите имам трите бои на лицето ти.
Златна, синя, червена.
От Париж - цяло небе светлина
и един тротоар,
дето падат едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

-Господин Тротоар - тихо каза художника
и коленичи. -
Позволи да рисувам върху твойто голямо платно
едно малко момиче.
Ще го рисувам в синьо, в алено, в златно, в червено.
С моите три тебешира.
И за да не му е студено,
когато на теб се намира,
доведи ми парижкото слънце да свети
през целия ден,
доведи покрай мен
стъпки, очи и ръце,
хвърлящи едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Той постави своята шапка в страни
и й каза:
"Прости"
После, много внимателно,
сложи на плочите златни коси,
тежки и гъсти,
после - сини очи,
после - казващи сбогом - уста.
и ръка, стиснала в своите пръсти
цветя
с аромат на асфалт.
- Остани - каза той и погледна едва
своето русо момиче. -
Ще ти купя легло, по-добро от това,
и цветя, по-красиви от тези.
И когато довечера
заедно с черните шлепове
слънцето слезе
надолу по Сена,
ние ще бъдем богати.
Ние ще имаме много монети,
едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Падаха сенки на птици, на облаци.
Падаха сенки на хора,
зачеркващи бързо рисунката.
Падаха мъртви листа и кори от банани.

После падна дъждът изведнъж.
Ах парижкия дъжд!
Шегобиец дъжд, който весело чука и свети,
червен и лъскав!

Той единствен се спря и започна да пръска
своите едри монети,
свойте сребърни щедри монети.
- Спри - тихо каза художникът. - Тя ще замине.
"Тя ще замине" - сърцето му страшно простена.
А момичето тъжно заплака
със сълзи златни, червени и сини
и тръгна към Сена.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

[Kaena Smith]

Демон
(Пейо Яворов)

Аз съм вихър и мъгла,
владея царство без предел:
че имам орлови крила
и ноктете на орел.
Аз съм вихър и мъгла:
не зная време, нито цел
в размах, пориви и стремеж.
Аз съм зной и скреж.
А ти си плаха гълъбица.
Напразно се боиш от мен.
Ще бъдеш ти, с орел самин, с орел орлица.
И благослови тоя ден.


Изгубена те найдох - вездесъщ,
и те обгърнах, тъмен и могъщ.
Далеко ще те отнеса:
отвъд най-смелата мечта.
Високо ще те изнеса
на горда самота
в призвездния предел.
Духът ми е орел.
И аз живея там.
Но аз съм сам...


Да бъда зной, да бъда скреж!
В подземни пламъци горях
и нивга никого не сгрях.
Без цел размах, без път стремеж!
В свръхземен студ се вкамених
и никого не разхладих.

Напразно, плаха гълъбица,
напразно се боиш от мен.
Ще бъдеш ти, с орел могъщ, с орел орлица...
И благослови тоя ден.


Аз имам орлови нокте:
и жар и лед - това са те
в ярка острота.
Далеко... и високо... там,
където аз живея сам,
другарка в будна самота,
ти в пламък ще се вледениш,
под кървав студ ще изгориш.


Че с ноктете на орел,
пронизал тая плът,
ще досегна твоя дух...
Далеко от света, високо над прахът,
в призвездния предел, -
зрение и слух -
ще бъде в огън тая плът,
а лед ще бъде твоя дух!


И горко ще ридаеш ти,
ще прокълнеш рождения си час:
земята и небето ще кънти
от твоя стон, от твоя глас,


Тогаз ще дойде и часът
за нашия задружен път:
на моето безумие часът,
за твоето блаженство кратък път!


И грабнал те в ноктете си тогаз,
с тебе лих ще полетя;
и както бурята премята
заграбен лист, така и аз
бясно ще те завъртя
между небето и земята.


Онуй, което чакам сам,
най щедро тебе ще го дам:
в пиянство, в шемет над света
блаженството велико на смъртта..


И ще размахам пак крила
без път, в пориви и стремеж,
вихър и мъгла,
с нокте на хищник - зной и скреж...
И ще размахам пак крила,
понесъл горестно самин,
вихър и мъгла,
за тебе споменът един.


Напразно, плаха гълъбица,
напразно се боиш от мен.
Ще бъдеш ти, макар за миг, с орел могъщ,
с орел орлица...
И благослови тоя ден!

[Colouring]

Kaena Smith, "Парижкият дъжд" е страхотно! <3

Още от Ханчев:

Любов
Веселин Ханчев

Къде си ти? Не свети в твойта стая,
но зная, че си тук, че си сама.
Завърнах се. За първи път разкаян.
За първи път оставам у дома.
Не е ли вече късно да остана?
Измъчих те. До смърт те изтерзах.
Какво ти връщам? Нежност разпиляна.
Уста с горчиви бръчки покрай тях.
Какво ти нося? Две ръце, с които
да те докосна ме е срам дори.
Къде си ти? Вдигни лице сърдито.
Възмездие поискай. Удари.
Вратата черна покажи ми с тази
немилвана ръка като платно.
В лицето ми извикай, че ме мразиш
или дори че ти е все едно.
Заслужил съм очите ти студени.
Заслужил съм ги с хиляди вини.
Ти ставаш. Приближаваш се до мене.
Невидима, ти казваш: "Остани!"

/

Пръстен
Веселин Ханчев

За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.

[Kaena Smith]

Това ми е любимото му :
Желязото и нежността

Разпънат бях
между желязoто и нежността.
Железни хора
идваха при мен и ме съветваха:
— Стани железен.
Постави в очите си две капки от олово.
Превърни езика си в кама.
Протягай не ръце,
а чукове към хората.
Затваряй се като врата на каса.
Издигни железен дом
и постави между стените му
железни птици,
думи
и цветя.
Изстивай,
вкоравявай се,
тежи над всичко покрай теб,
за да си винаги неузязвим.
А аз бях слаб.
Незащитени бяха моите ръце
с окови.
Бях с прозрачни мисли
и нетрайна плът,
изложен винаги на удари,
на ласки,
на грабежи,
на съмнения,
на милост.
Бях така несъвършен,
че преминаваха през мен
слънца и мълнии,
така открит,
че винаги желязото
не можеше да стигне до сърцето ми
освен като куршум.
Бях много слаб.
— Идете си, железни хора — шепнех аз.


Но те не си отиваха.
Те бяха много силни.
Искаха да ме спасят от слабостта ми.
Бавно приближаваха към мен,
улавяха ръцете ми
и нежно ги пречупваха,
с любов ме смазваха
върху гърдите си,
доброжелателно ме тъпчеха
и ме превиваха
под себе си.


А аз се гърчех в техните прегръдки,
аз замръзвах от милувките им,
аз крещях.
Болеше ме.
И по лицето ми течаха сълзи.


Не видях кога една сълза,
попаднала на тяхното излъскано желязо,
бе направила
ръжда.

[Lonsdale.]

Ще се върнеш ли, когато урагани
се вихрят бушуващи край мен,
ще стоплиш ли сърцето ми с длани,
замръзнало в този зимен ден?

Ще пазиш ли очите ми от бури,
никога в тях да не вали,
ще бъдат ли ръцете ти чадъри,
пазещи сърцето от тъги?

Сред хиляди изригващи вулкани
ще чакаш ли и в ураганни ветрове?
Ще бъде ли тъй смела любовта ни
да бъде с нас в последни мигове?


От страница във Фб

[Kaena Smith]

* * *

На сватбата - в най-хубавия час,
когато веселбата ще прелива
и речи ще държат с тържествен глас,
а може би ще бъдеш най-щаслива -

ще дойда аз - неканен и незван!
В миг всеки говор, всеки шум ще стихне!
И може само някой гост пиян,
с помътени очи да се усмихне!

С тревога ще ме гледа твоя брат
и майка ти зад мен ще зашушука :
"Това е той ...това е наш познат..
Защо ли посреднощ дошъл е тука ?"

Лицето на любимият ти мъж
ще запламти от гняв и от обида
и твоят смях ще секне отведнъж..
А аз ще дойда просто да те видя.

Давид Овадия

[Kaena Smith]

ТАЙНСТВЕНО

Никой не знае къде ще умре.
Но аз зная.
В последния миг на своя живот
аз ще бъда в един измислен град,
съставен от улиците, къщите и дърветата,
от небесата, дъждовете и звездите
на петнадесет истински градове.

В тоя град улицата на Прага
ще се пресича с парижкия булевард,
там мокрите крайбрежни камъни
ще блестят от светлините на Хавана и Шанхай,
там веселият сняг на Москва
ще пада над палмите на Палермо,
там ще се издига Витоша
и ще влачи замислени води Шпрее…

И вие вече се усмихвате.
Навярно на всеки ъгъл от тоя град
ще има по една жена,
по една бяла, жълта, черна, руса, тъмнокоса,
тъмноока, светлокоса…

Не!
В тоя град ще има само една жена.
Жената, която ме е обичала най-много.
Тя ще ме обича само една минута
и аз ще я обичам само една минута,
минутата преди да умра.

Ние ще влезем в гондолата
и аз ще стисна нежно ръката й,
ще я отведа на площад „Сан Марко”,
за да се закълна пред Златния ангел
в очите й.

И тогава ще умра.
И няма да умра.
Защото, за да умреш -
трябва да умреш някъде,
а аз ще умра само в едни очи,
които са измислени.

Божидар Божилов

[Blab]

On the porch
in my shorts;
auto lights in the rain.

//Allen Ginsberg
мъжка любовна поезия, какво да я правиш:Д

[XTREMEFREERIDE]

22.

ще се преструвам в началото
на мила добра и премерена
във всичките си действия
и най-вече в това
че съм само твоя

ще подбирам тоалетите си
с часове че и отгоре
ще правя косата си
изкуствено красива
ще нося обувки
които не са ми
съвсем удобни
за тичане

после ще ти позволя
да ме видиш
непринудено дива
сънлива и рошава
прилежно подбрала
голотата си
за минута че и по-малко
тичайки с боси крака
по прясно окосената трева
и тогава ще разбереш че
никога
не съм се
преструвала

[sometimes_]

Постепенно спряхме
да избираме имена
за дъщеря ни,
заговорихме
за жегата, дупките,
задръстванията,
работата.


Tръгнах си.
Големите жени
не заслужават
малки приказки.

Aвгустин Господинов

[xoxi]

Тя обича да се съблича,
и обичам да гледам аз,
преродил се във рошаво птиче
върху нейния мокър перваз.

Тя дори не ме забелязва,
и не знае, че аз съм поет,
и надничам във нейната пазва
от вълнение детско обзет.

Тя по някой направо е луда,
и желае от него деца,
и от нейната топла възбуда
изпаряват се мойте крилца.

И разтваря се моята човка,
и запявам и с трепетен глас
за мечтата ми мека и рохка
цяла нощ да я гледам в анфас.

И усетила може би смътно,
че пак някой в нощта я следи,
приближава прозореца плътно
и почти ме допира с гърди.

О, най-после ме забелязва,
и навеждам аз птича глава,
тя ме гушва във своята пазва,
и обсипва ме с нежни слова.

И в миг топлата перушина
се омесва с горещата плът
във екстазна любовна картина
със предчувствие ясно за смърт…

И уплашена тя си облича
тялото — цяло в перца,
и в окото ми тъмно наднича,
и целува ми двете крилца…

Аз усещам как страда ужасно,
но поета във мене мълчи,
няма нищо сега по прекрасно
от сълзите във тези очи!

И цял мокър от топлата влага,
пак усещам във тъмното аз,
как ръката и малка ме слага
върху хладния мокър перваз.

И отново аз, рошаво птиче,
прелетявам до близкия храст…
Тя обича да се съблича.
И обичам да гледам аз.

Владо Любенов

[Colouring]

НАЙ-СТРАШНАТА ЖЕНА...


Най-страшната жена, която може
да съществува още на света,
да люби, да не люби, да тревожи,
да бъде всякаква и всичко - туй е Тя!
Да бъде римата на всички рими
и ритъмът на всички времена.
Но ще спестя конкретното й име,
защото тя е всички. И една.
Навремето, когато я обикнах
и името й преблагослових,
огромна като свят тя в мен проникна
и стана името на всеки стих.
На любовта с любов не ми отвърна.
Та любовта ми стана нелюбов,
а името в омраза се превърна.
И го изрекох пак. Със сквернослов.
И я намразих! С толкова омраза,
че с името й кръстих всяко зло.
Но и във злото името опазих,
макар с проклятие, макар в тегло.
Накрая изличих я. И тогава
приживе я превърнах в мъртва тлен.
Осъдих я жестоко на забрава.
Завинаги. Отвсякъде. Съвсем.
... Години оттогава. Тъй огромна
забравата помежду нас лежи.
И остаряхме. Двама. Тих погром ни
разсипа. Но се сепвам: щом я помня,
то май че огънят е още жив?

Дамян Дамянов

[xoxi]

Мълчим като на тайната вечеря.
Стрелката бяга, времето изтича.
Какво ми каза? Устните трепереха,
едва чух: — Колко много те обичам…

Събудих се, като че век съм спала,
а помежду ни мили се простираха.
Кому бе нужна нашата раздяла?
Не знаех нищо, нищо не разбирах.

Седя сега и всичко си припомням.
Навън вали. Под есенния ромон
се чувствувам самотна и бездомна,
загубена във този град огромен.

Това, което бе, не ще се върне.
Сърцето ми самичко се осъди.
Но как безумно бих те днес прегърнала,
да можех пак при тебе там да бъда…

Елисавета Багряна

[Colouring]

Как често във живота блудкав,
в отчаян миг или в позорен,
разголвах като проститутка
душата си пред чужди хора.
И търсещ помощ, търсещ вяра,
недочувайки дори как плаче,
аз я разхождах сред пазара,
да припечеля от зяпачи.
И те се трупаха и — моля:
„Насам! Насам! Сган лицемерна!“
танцуваше тя — тъжно гола
под собствената си латерна.
И капеха: сълзи в земята
и стъпки по пръстта нагряна,
и — срам и болки по снагата,
грошове — в капата съдрана.
Но свърши зрелището. Сълзи,
тълпи — изчезнаха. Сам. Вятър рошав.
И само тя, душата зъзне
насред площада гола още.
И най-последна я прибирам.
Душа ли? Имаш много здраве,
народе! Свърши панаира!
В балтон я пъхвам. Зид й правя!
Но през зида и през балтона,
през времето пак я напада
проклетият зъл вятър — оня,
останал още от площада.

Дамян Дамянов

[skatew]

Дамянов е ВЕЛИК

[Colouring]

Едно от любимите ми:

ПОЧТИ ЛЮБОВНО ОБЯСНЕНИЕ

Ах, колко си млада, ах, колко си хубава!
От хубост - очите ми - слепи!
Само че всичко е толкова глупаво,
толкова тъжно и смешно, нелепо.
Късна е срещата, късна е жаждата...
Пред теб е светът, аз го минах...
Точно когато ти си се раждала,
бил съм на твойте сегашни години...
Точно когато ти си прохождала,
разбрал съм: не ще да проходя...
Та и да исках дори, невъзможно бе
тогаз да те стигна... Предълги, безплодни
са всичките крачки между ни, напразни са...
Пътеката е неизвървима.
По-скоро изгрев догонил би залеза,
а пролетта - мразовитата зима,
отколкото нашто напразно гонение...

... Но стой ми в живота-тъмница. Свети ми
с духа си, с лицето си, с цяла вселена.
И...
нали ще ми дойдеш на погребение?
... Дано си на мойте сегашни години.

[skatew]

Целувам те, защото те обичам.
Не ми е нужно твоето вчера,
а утре е така далеч.
Мълчанието е доверие -
очите тихо красноречие.
Мигът в прегръдка да заключим,
да бъде наш, да бъде вечен
и който първи проговори
той първи не обича вече.

Това също ми е много любимо..

[skatew]

Събличай се, полека се събличай

със грацията дивна на русалка!

От себе си едно след друго свличай

прикритията нежни, ала малки

на свойта плът свенлива, но греховна.

Нима е грях тъй да те гледам, мила?

Нали от този вечен грях любовен

ний всички на света сме се родили?

Нали от този "грях", така наречен,

започва всъщност нашето начало?

Ако е грях, то този грях е вечен,

безсмъртен като смъртното ти тяло.

И като моето, което те обича,

което тръпне, чака и което...

Събличай се! Полека се събличай,

греха да видя и да го усетя,

в копнежа му да изгоря докрая...

На този свят горчив и толкоз мрачен

по-сладко чудо от това не зная:

жена, която се съблича в здрача...



Събличай се и ми свети със вечност.

[xoxi]

Не ме питай, чедо, как се обича.
Не ме питай. Мълчи...
То, не беше любов, нито вричане.
Беше сливане. Очи със очи.
Беше жива вода. Беше клада.
Беше бяла и черна смокиня.
Беше прошка и грях,
и бях, и ме нямаше,
защото – в него живях.
С него се случвах.
С него падах и ставах.
С него и в него вървях.
И си губих посоките,
и забравях коя съм,
и нагоре летях.
Беше ми всичкото – и хляба, и виното.
Беше ми утрото. В него изгрявах.
Беше ми църквата и камбаната,
жажда ми беше и шепа завет.
Беше душата ми, чедо,
а без душа и сълзата боли.
И не питай, как се обича.
Не ме питай. Върви.
И гори, но не на талази.
Като факел изгаряй. Светѝ.
И нека... Бог да те пази!

Йорданка Андреева

[Blab]

ще си позволя да пусна нещо, което е писано преди повече от 5 години, след нещастно влюбване във форумник:Д:Д:Д


|3.33|

скъса се
по ключицата се таеше
без ключе
проклети жестове
ме обладават
все през порите
изнасят ме
не се продава

24/7, три кафета, безработна
курсист по сбъдване
опитвам онова със пръстите
опитвам се
тактувам си желанията
светът избягва моя ритъм
метроном не е сърцето му
а камера с капак на обектива
гледа и не вижда
и пак съм в контражур

с пръстите си ми говориш
думите ги сипеш като семена в косата ми
дано покълнат, а
на смрачаване е лесно
да ме подреждаш в остарели стихосбирки
да ме изпееш като песен
чел си ги, а тя е лайтмотивът на живота ти
напомня ти за теб и първото начало
така ме искаш
да съм ясна, форматирана и в подвързия
да ме четеш среднощно и във рейсове
подчертал си си любимите пасажи
изтъпил си си молива да ме редактираш
има още
сънувам се вода, стичам се, обливам те
гмуркам се за най-дълбоките ти истини
обяздвам лошите ти настроения
и желая да ме спираш
да се арестуваме
да издържим
мислите ми непрестанно дирижират миглите ти
звуците ни досега не са били фалшиви
спри да следваш нотите в моята тетрадка
и ми позволи сама да се изтривам
оправдавам ни до стъмване
до лятото


// страничката ми - https://www.facebook.com/art7ess

[Naive]

Д.

[Jaune]

Много хубаво сме свикнали
да не казваме "Обичам те",
да не се самозалъгваме,
да не ни боли излишно.
Вече си употребяваме
думички от нас измислени,
вече само пожелаваме,
вече само си поискваме.
Искам те - необещаващо.
Искам те - неангажиращо,
без да се задълбочаваме
без да се натискаме.
Много хубаво сме свикнали
делово да се събличаме,
делово да се предпазваме,
даже и да се обичаме
не признаваме и не показваме.
Искам те е безопасно.
Искам те е необвързващо.
Става лесно, става ясно
лампите угасват бързо.
И във тъмното на стаята
без преструвки, без "Обичам те"
... две минути след "Желая те"-
ставаме и се обличаме....

Радой Ралин