Любовна поезия

[NaNa_SladuRana]

СЪНУВАЛ-НЕСЪНУВАЛ...

Сънувал-несънувал първа среща
разделял-неразделял своя сън,
една любов на прага те посреща,
но истинската пак зове отвън

Умирал - неумирал с тайно слово,
измамван-неизмамван от жена,
ти може да се влюбиш пак отново,
но истинската само е една.

Загубил-незагубил чувство нежно,
намерил-ненамерил свой обет,
ти може да сънуваш нещо прежно,
но истинското да е там, напред.

Заричал-незаричал огън вечен,
издигал-неиздигал длан за мъст,
ти може на една да си обречен,
но друга да е истинския кръст.

Откривал-неоткривал радост жива,
очаквал-неочаквал, пял-непял...
И тъй - живота бавно си отива,
и взема туй, което ти е дал.

[NaNa_SladuRana]

Разбирай ме добре: сега не мога
пред тебе на колени сам да падна,
на тебе да предложа своя огън,
а в моята душа да бъде хладно.

Да те разплача - и да съм спокоен,
да те въздигна - и да те погазя.
Така жестоко искам да си моя.
Дори от обич мога да те мразя.

[lookinisde]

Ти си роза ти си фен ти си ку4ката за мен

[IwInkA]

Peio Qvorov-Nerazdelni

Стройна се Калина вие над брегът усамотени,
кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.
Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,
и така ми тайната си повери сама Калина -
с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:
"Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.
Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,
ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!
И не грееше туй слънце от високо, от далеко -
грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.
Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори
и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:
"Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,
че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.
Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла."
Думите му бяха сладки - бяха мъките горчиви -
писано било та ние да се не сбереме живи...
Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата
и навалица заварих да се трупа от махлата,
тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, -
"Клетника - дочух между им да се шушне и говори: -
право се убол в сърцето - ножчето му още тамо!"
Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.
През навалицата виком полетях и се промъкнах,
видях Ива, видях кърви... и не сетих как измъкнах
остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,
върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го...
Нек' сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:
мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!
Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви -
тамо ровят само тия, дето истински са мъртви -
а погребаха ни тука, на брегът край таз долина...
Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; -
той ме е прегърнал с клони, аз съм в него вейки свряла,
За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..."
Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.

пффф..колко си тъпа.. стихотворението е на Пенчо Славейков

[pussycat_dolls15]

Тръгваш си - силуета ти потъва в мрака
бавно сливаш се тъмата и нощта
Тъгваш си... от мен далече крачиш
изгубваш се, а не мога да те спра

Тръгваш си..Какво не ни достигна?
Нима не съм достатъчно добра?!
Или любовта ми те затегна в примка
и усети че губиш свойта свобода...

Тръгваш си... със всяка крачка ме убиваш
протягам в тъмното ръка..
Сълзите давят ме, не ще ги видиш
безсилна падам във прахта...

Тръгваш си...крадец безчувствен
защо постъпи и със мен така?!
Ограби ме, замина с всички чувства
с живота ми, мечтите ми, смеха...

Тръгваш си... това е краят !
За секунда срутва се света...
Ще ме боли но утре зная
ще намеря сили и без теб да продължа

Тръгваш си - силуета ти потъва в мрака
бавно сливаш се тъмата и нощта
Тъгваш си... от мен далече крачиш
Умирам! Но ще се преродя с деня...

[ImmortalForever]

Бившия ми направи нещо, като посвещение.
ПЪТЕКА

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Умореният ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.

Всеки огън гори-догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.

...Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...

[pussycat_dolls15]

Попита ме


Днес ти ме попита
дали те обичам,
дали ще те искам,
дали ти се вричам.

Запитай звездите
и те ще потрепнат.
Запитай листата
и те ще прошепнат,

че аз те мечтая,
във нощ те сънувам,
в реалност желая,
и в сън теб бълнувам.

[BunnyCore]

Празна душа

До мен стоиш, а сърцето ти е тъй далеч.
Гледаш ме в очите, а аз пък в твойте виждам неиното лице!
Все още я обичаш знам това, знам също и
за празнотата в твоята душа.
Боли те всеки ден за нея, за неите очи, за неините прегръдки и
лъжи.
Малко обич искам аз от теб, една прашинка от сърцето ти дори,
но не верен ще бъдеш ти само на нея,
дори и толкова много да те боли!
И даже сега след толкова време успява да те държи в своя плен!
Успява да влиза в съзнанието ти и нощем и ден!
Ако беше видял на времето какво се крие зад маската красива сега
щеше да си още с мен!
Тогава наистина би разбрал какво е любов, а не какво самота!
Щастлив щеше да бъдеш до мен, но грешката беше във мен!
Сгеших, че не послушах сърцето си още тогава,
че те оставих да си идеш от мен!
И правех много грешки ден след ден, докато не осъзнах едно,
че обичам само и единствено теб!
Как те обикнах и сама не разбрах, знаех само,
че искам да бъда с теб,
да целувам устните ти и да галя косите ти.
Исках те тогава искам те и днес, макар и да обичаш още нея
искам те и днес!
Имам нужда от теб, все едно немога да живея без теб!

[BunnyCore]

Половин сърце

Половин сърце.
Половин душа.
Една любов, тъй чакана.
Една надежда, в миг изгубена.
Съдбата трикове крой.
Пътища безброй, пълни със лъжи.
Надежда загубена завинаги.
Пътища назад, никакви.
Прегръдки на раздяла.
Целувки пълни със отрова.
И думи казани с любов и болка-целувка за последен път.
Приятелство с любов, тъй силна и голяма.
Защо не трябва да сме с тебе двама?
Защо погубваш всичко мечтано и желано?

Половин сърце.
Половин душа.
Едни очи, тъгуващи.
Едни устни, чакащи.
Време само време и една забрана.
Две думи, тъй очаквани.
Две думи, объркващи живота ни.
За приятелството място вече не остана.
Единственно надеждата, че някой ден ще бъдеш ти до мен.

[pussycat_dolls15]

Рай


Сред черната пустош
на изпепелената гора
щастлив съм, че те имам,
че съдбата ни събра.
От твоя смях щастлив съм,
от твоя слънчев подлед,
от сладките целувки,
ухаещи на пролет,
от думите ти нежни,
изречени с любов -
вечно да ги чувам,
на всичко съм готов.
Ако сме двама в ада
дали ще разберем
или че рай това е
със теб ще се кълнем.
Раят е където
се намираш ти.
Защо ми е небето?
Защо са ми мечти?
Ти си ми реалност.
Ти си ми една.
Ти си нежна ласка,
ти си топлина.
Обичам те такава,
каквато си сега.
Недей да се променяш,
ти слънчева жена.
Обичай ме, мисли ме,
изгаряй като мен
в любовен пламък двама
да бъдем всеки ден.
И никой да не може
интрига да посее
в добрия огън злото
зад нас да си изтлее.

[mmmenk]

Браво на всички!

[holyshade]

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и далечен гост.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида.

Прощално, на жена ми
Никола Вапцаров
** тва е яко

[Mite94613]

Сонет 130
Устата й не са корали нежни;
очите й не са съвсем звезди;
тя няма "къдри-злато"; "преспи снежни"
не бих нарекъл нейните гърди.
Не й е "бяла лилия" ръката;
страни "същински рози" няма тя;
дъхът й не напомня аромата,
излъхван от априлските цветя.
Не пърха като нимфа тя, признавам;
гласът й като арфа не звънти;
но все таки, Бог вижда, не я давам
за никоя от "дивните жени",
залъгвани от другите поети
със хиляди сравнения превзети

Сонет 66
Зова смъртта. До гърлото съм сит
заслугата да виждам просекиня,
и глупостта - в костюм със бисер шит,
и честността - удавена във тиня,
и простият език - немил-недраг,
и пъченето - признак за наука,
и чистото моминство - във бардак,
и почестите - пръскани наслука,
и нрава строг - покварен от властта,
и гордото достойнство - на заплата,
и творчеството - с вързани уста,
и правдата - във служба на лъжата.
Охотно с тази смрад се бих простил,
но как да те оставя, друже мил?

[NaNa_SladuRana]

Сонет XX: Тази нощ, мога да напиша най-тъжните си редове

Тази нощ, мога да напиша най-тъжните си редове
Да напиша например " Ивиците от сини, далечни
звезди са обсипали нощта"

Нощният вятър пронизва небето и пее
Тази нощ, мога да напиша най-тъжните си редове
За това, че я обичах, а понякога и тя - мен.

В нощи като тази, я държах в ръцети си
И я целувах пак и пак, под безкрайното небе

Тя ме обичаше, а понякога и аз - нея
Как може някой да не обича, нейните големи, замечтани очи?

Тази нощ, мога да напиша най-тъжните си редове
Да мисля, че я няма. Да усещам, че съм я загубил.

Да чуя безкрайността на нощта, още по-безкрайна без нея
И стихът пада леко върху душата, като роса върху тревата

Какво значение има, че моята любов не я задържа?
Нощта е обсипана със звезди, а тя не е със мен.

Това е всичко. В далечината някой пее. В далечината.
Тъга има в моята душа, че съм я загубил.

Както погледът ми търси нея,
така и сърцето, но тя не е с мен.

Същата нощ, бродим между същите тези дървеса
Ние, които вече не сме тези, които бяхме.

Не я обичам вече, това е сигурно, но как само я обичах някога
Гласът ми намираше вятъра за да докосне ухото и...

Друг. Тя ще бъде при друг. Като моите целувки преди.
Като нейния глас, нейното тяло. Нейните безкрайни очи.

Не я обичам вече, това е сигурно...ала дали?
Да обичаш толкова кратко, а да забравяш толкова дълго...

В нощи като тази, я държах в ръцети си
Тъга има в моята душа, че съм я загубил.

Това е последната болка, през която ще мина заради нея
и това са последните редове, които ще напиша

Тази нощ, мога да напиша най-тъжните си редове

[NaNa_SladuRana]

Шахмат

Шахматните дъски от шоколад
не спират да играят своите мечти,
и черните, и белите умират в тях,
не помнят - боли ли или не боли.
И както цар и дама от шахмат,
в живота времената се менят,
но с тях остава любовта -
тя ту се губи, ту припламва.

Дори в умиращите дни,
животът пак не спира да върви,
и изведнъж началото на края пак започва -
пешки самотни се търкалят,
играта свършва - сълзите остават,
капят те върху шоколадовия ден,
разяждат светлината с черен лен.

Полагат те загубил войн,
във тъмнина безбожна,
и така до следващия ден,
до следваща игра - понякога и невъзможна.

[NaNa_SladuRana]

Сълза

Искам само да поема дъх,
да спра да треперя,
да мога да кажа, че съм добре и без теб,
че съм щастлива сама,
че не сме били един за друг родени,
толкова трудно е да приема сега...
леда... от лявата страна...
Сухи очи поглеждат ме пак от черно-бялата снимка
и чувствам допира на горещите устни... насън,
във вечната бездна пропадам
без дъх, без сърце, без душа..
Колко странно нали..
но дори и тях притежаваш ти.

И само спомени, болка, тъга
остават след мига,
примесват се във погледа див,
спомен за танца безумен,
за целувка под звездно небе,
за страстта... и за една сълза...
твоя сълза - доказваща,
че любовта някога истинска е била...

[NaNa_SladuRana]

Мечтите на една наивна

Очаквах аз от тебе радост,
а ти ми донесе само тъга.
Исках да ми носиш сладост,
но по устните усещам пареща горчивина.
И мислиш, че ме имаш, но не знаеш,
не докосваш моето сърце.

Събирам сълзите си в шепи.
Искаш ли да вкусиш болката на любота?
Ето, опитай ги и ще усетиш,
колко мъка се таи във моята душа.

И пак си мислиш, че съм твоя,
дали пък не грешиш?
Дали накрая няма след завоя
ти моето име да крещиш?

Обичам те, добре го знаеш,
но дали ми носи радост таз любов не хаеш.

[NaNa_SladuRana]

Тъй тежко е сред хора да си сам,
тъй трудно е самичък да се бориш
и вечно да оставаш неразбран,
сърцето за света си да затвориш.

Не ще почувстваш болката ми знам,
и ти рани душата ми самотна,
аз обич вече нямам да ти дам,
дарих ти я... останала сиротна.

Забравих всяка дума, всеки срам,
обидите ти вече не раняват,
но тежко е, почувстваш ли се сам,
на слънцето лъчите не огряват.

Животът ми премина в този мрак...
и може би така ще е до края...
но моля те не ме очаквай пак!!..
Навярно ще съм по-щастлива в рая...

Тъй тежко е сред хора да си сам!!!

[NaNa_SladuRana]

Ангел

Ангел съзрях с черни крила,
на устата с усмивка,
а в сърцето стрела.
До него се сбрала огромна тълпа,
тълпа на лъжите,
парад на смъртта...

Пеят се песни с омраза сега,
Дяволът взима греховна душа.
Невинно момиче пищи сред сганта,
сълзи се събират и става река.

Кръв посиняла,
любов изстудяла,
мигом изпълват
същността премаляла.

Очи добродушни-сега лукаво играят,
отмъщение търсят и човека изгарят.
Злото прелива в нашата плът,
гасне доброто-умира светът...

[NaNa_SladuRana]

тъга...

Телефонът мълчи, и пак съм сама.
Не виждам лъчи, а само тъма.

Нима ми личи, че живея в мъгла,
И всички мечти са просто лъжа.
Така ме боли, но все пак мълча
и нямам очи, за да погледна сама.
Телефоъта мълчи и пак съм сама,
дали ми личи,че живея в тъга...

[NaNa_SladuRana]

Жена съм

Запомни ме такава,
не горчива, не сладка,
както буря връхлита,
запомни ме - Загадка.

Неочаквано кротка
и до дързост свирепа,
с величава подохка
запомни ме - Планета.

Запомни ме горяла
посред обич и злоба,
порсред зима и лято,
запомни ме - Прокоба.

Искрометна, далечна
и до болка позната,
в самотата - човечна,
запомни - Свободата.

Запомни ме събрала
във юмрук същността си
и съдбовно изгряла
не звезда, а Жена съм.

[NaNa_SladuRana]

Отредено

Не избираме живота,
не избираме смъртта
и сърцето ми самичко,
без да иска теб избра.

Не избираме тъгата,
не избираме сълзи,
тъй животът е устроен,
все за нещо да боли.

Всичко тук е отредено
и животът, и смъртта,
и сърцето като всичко,
не избира любовта.

Всичко тук е отредено,
как от нея да избягам??
Отредено да те искам.
Отредено да те нямам.

[descarada]

Тялото ми помни
твойта топлина,
две очи и устни,
шепнещи в нощта.
Помни и ръцете
с нежна доброта.
Помни раменете,
трепващи в страстта,
и бедра, които
меко ме притискат,
тръпнещи от порив
своето да искат.
И дори небето
угасна - да не пречи
на това, което
случваше се вече.
Болката зад нас е.
Общи са ни дните.
Сбъднаха се вече
копнежите, мечтите.

[descarada]

Препънах се! Паднах...загивам сега
съсипана стене мойта душа...
Телефона заглъхна...отдавна мълчи...
чаках те мили...със сълзи на очи
Съсипана...жалка...умирам сега!
Безмълвно изричам твоето име в ноща...
Бряг си...до който не мога да стигнa
Тежест която не мога да вдигна...
Тежи ми...сърцето се счупи...
Тъгата нападна ме...смъртта пристъпи....

[descarada]

Защо и днес те мисля пак с тъга?
Защо и днес те вадя пак от гроба
на своя дух и като зла шега
витае твоят образ с име Обич?
Защо въобще за теб се сещам пак?
За теб - едната сянка мигновена,
единият метеоритен знак,
светлинно врязал тъмната вселена
на моя черен, непрогледен свод?
И то - подир години, подир вечност,
и то - в един отдавнашен живот,
за който не съм сигурен сам вече,
че аз съм го живял, че мой е бил?...
... Тогава беше хубава и млада.
Сега си стара, грозна може би...
Каквато и да си, аз днес не страдам,
не плача, не будувам цяла нощ -
дори и от съня ми си излязла.
Обичаш? Мразиш? Все ми е едно!
И вече ни любов, нито омраза
към тебе във душата си тая.
И ако все пак помня твойто име,
и ако все пак помня как, коя
ми е дарила вместо рожби - рими,
то е защото точно зарад тях -
за думите ми, дадени от тебе,
за спомена, за живата мечта,
при теб дошъл бих със букет цветя.
За теб, умрял мой свят. Но - непогребан.