- Форум
- Тийн интереси и проблеми
- Любов
- Любовна поезия
Любов!
Когато събудиш ме сутрин с целувка,
сънувам отново, макар да съм буден.
С усмивки се къпя, с гласа ти закусвам
и жадно отпивам от погледа влюбен.
Когато през нощите в мене се сгушиш
и тихо заспиваш, с красива усмивка,
за песен приспивна - сърцето ти слушам
и топла прегръдка е мойта завивка.
Когато "Обичам те!" кажеш ми само,
не кръв от сърцето, а Вяра потича.
Надежда за дните е твоето рамо
и капки Любов под очите се стичат.
Когато те няма до мен, във леглото
и сънища цветни са там невъзможни.
Чаршафите дращят, не мигва окото.
Луната задава въпроси тревожни.
Щом сутрин осъмна във празната стая,
пак празна без тебе душата ми страда
и нищо не искам, и нищо не зная.
В небето изгрява не слънце, а клада.
И ако някой ден в тебе любов не открия,
веднага ще рухна от болка ужасна.
Във скута ти аз на кълбо ще се свия,
с последната обич и аз да угасна.
Чуйте това :
http://www.vbox7.com/play:659d6555c6
http://www.vbox7.com/play:e6b40bdc
И кажете какво мислите за лириката вътре.
Рисунка на сърце...
Помниш ли... когато беше малък,
как рисуваше дланта си с химикал?
Разперени пръсти на страничка бяла
старателно как очерта?
Стоя и се чудя самичка понякога -
пазиш ли листите още?
Макар че си много, много пораснал...
Дланта от картинката – също.
Сега в тази длан аз искам да сложа
една малка рисунка за теб.
На страничка бяла (доколкото мога)
рисувам контур на сърце.
И не знам ще го пазиш ли.
Нито кой си... Къде си...
Просто имам нужда да знам,
че макар безадресно да изпратя сърцето си
то ще срещне протегната длан...
Caribiana
И спря да се върти за миг земята..
Кой каза "фен клуб на Камелия Кондова" ? И аз съм в кюпа!
Видях жена, по-тъжна и от мене,
трохи от любовта му да събира.
Потече жал във женските ми вени.
И затова – сърцето си прибирам.
Тя плаче и се смее истерично.
Шуми в съня ми, не ми дава мира.
Той знае ли, че още го обича?
Аз зная. И сърцето си прибирам.
Оставям му неизживени думи –
да ги живее и да се намира
като най-хубав, най-добър и умен.
Единствено сърцето си прибирам.
А как блести любовната му брадва!
Така се раждат оди за палача.
Прибирам си сърцето, ще ми трябва.
И тази смърт ще трябва да оплаче.
Надявам се да ви харесва малко е късичко ,но все пак. :Не се влюбих в теб за да ме обичаш, нито дори за да ме харесваш, нито пък да ме жалиш, не се влюбих в теб че, защото ме обичаш, нито дори ,защото ме харесваш, не се влюбих в теб, заради хубавите ти очи...влюбих се в дълбоките ти погледи излъчващи топлина, не се влюбих в теб, заради хубавите ти ръце...влюбих се в допира им предаващи спокойствие, не се влюбих в теб, заради прекрасните ти устни...влюбих се в страстната им целувка......аз се влюбих не само в теб, не само че си красив и прекрасeн, аз се влюбих и в душата пълна с любов, изцяло в теб..
We Are Emergencies
Make love to me
like you know I am better than the worst thing I ever did.
Go slow.
I’m new to this
but I have seen nearly every city from a rooftop without jumping.
I have realized
that the moon did not have to be full for us to love it.
We are not tragedies
stranded here beneath it.
- Buddy Wakefield
Имам много любими и най-вече тези на Блага Димитрова. По моему, най-великата българска Поетеса с главно П.
НА ОТКРИТО
"Студено ли ти е?" - попита
и във прегръдка ме зави.
До тебе доверчиво свита,
разцъфнах цяла... И какви
презморски птици в мен запяха!
Повяха южни ветрове.
И като вишна още плаха
раздадох свойте цветове.
Къде на воля днес се скиташ,
оставил ме сама в снега?
Нехаен, вече и не питаш:
"Студено ли ти е?"... Сега
край мен е зимата предишна
със студ и бяла пустота.
И аз, прибързалата вишна,
трептя с попарени листа.
И песента по текста, която всъщност е и любимата ми българска песен, в изпълнение на Ваня Костова...
Любовно писмо
Здравей! Надявам се, позна ме.
Да, онзи мъж, със сините очи…
Дано от мене нещо в теб остане…
Личи ли, че съм твой? Дано личи.
Реших да ти напомня, че ме има.
Какви моменти имахме. Сега
ще дойде есен, после ще е зима –
ще стане двойна моята тъга,
че нямам те до себе си. Прости ми
за всичките пропуснати слова,
за всички мои безобразни рими –
прости ми суетата! И това,
че колкото напред да гледам, всъщност,
единствено към теб се връщам аз…
Прости дебелооката ми външност…
Сърцето ми от теб е във екстаз.
Сърцето ми не спира да те иска…
Здравей! Дали щастлива си без мен?
Какво да сторя, за да бъдем близки?
Обичам те. Обичам те. Съвсем.
И спря да се върти за миг земята..
Недялко Йорданов - Някога някога
Някога, някога, толкова някога,
колкото девет лета
на някаква уличка, с няколко думички
спря ме веднъж любовта.
Беше наистина толкова истинска,
колкото може да е
слънцето весело, старата есен,
старото тъжно небе.
Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни
изгряваха вредом звезди.
Страшно тържествено, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, искащи,
мислещи само на глас.
Може би с времето, може би временно,
може би от възрастта -
няма ни улички, няма ни думички,
няма я в нас любовта.
Може би някъде, някога, в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
нещо пак ще ни боли.
Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, де сте вий,
де е сега любовта?
Някога, някога, толкова някога,
колкото девет лета,
на някаква уличка, с няколко думички
спря ме веднъж любовта.
Този сезон...
Изхвърлям всички минали сезони.
Ръждиви листопади. И мъгли.
Свирепи бури. Ледникови периоди.
Хриптящи суши. Придошли реки.
Кутии с нестопили се снежинки.
Буркани с консервирани слънца.
Албуми със черешови градини.
И пликове с оранжеви листа.
Изхвърлям цели ери. Не! Еони!
Парчета време, от които ме боли.
Изхвърлям всички минали сезони...
Оставям най-любимия. Сезонът Ти.
Защото е кармично да сме двама
Разминахме се. Нищо. Ти и аз
така се разминаваме с години.
Не идва още времето за нас.
Поне се разпознаваме по име.
И нощем се познаваме в съня.
Или когато пушим по цигара.
Разминахме се. Свършва се денят.
До утре. И цигарата догаря.
Но скоро ще се спрем един до друг,
защото е кармично да сме двама.
Разминахме се. Утре ще си тук.
И аз ще съм. И с тебе ще остана.
ЛЯТО
Вятър вее косите ми.
Слънце отваря очите ми.
Щом израснат тревите ни,привикват ме и казват:
-Хайде легни си!
Щом видя реки,езера,
Сещам се за нашите морета.
Как чисто,невинно все вятъра,
вее цветята,тревата.
Те пеят песента и гледат как птиците излитат от птичите гнезда.
Но как се затварят очите ми.
Лятото свършва,а то беше на дните ми!
Прости ми
Прости,
Прости на моето сърце.
Защото то тъжно е.
Прости на моята душа,
защото тя е само една.
Викай и мълчи,
Но моля те прости.
Защото моята душа и моето сърце
Само едни са те.
Париж,
О,Париж какъв любовен град и модата вирее там,
Къща на изкуствата и хубавия нрав.
Живот,какъв прекрасен ми е там.
О,Париж един любовен миг.
Ти мой верен живот.
Само там си тъй верен.
Неверен и верен?
Какво по трудно да решиш.
Прав ли си или не си.
И тайните загубени,скоро ще бъдат разбулени!
Мечти
Мечтателите са три вида:
1.Тези които си мислят,че мечтаят.
2.Тези които просто мечтаят
3.И тези които мечтаят и изпълняват мечтите си.
Аз не ще се отделя от теб.Ако ти се нараниш част от сърцето ми умира,
Защото любовта е силна,здрава и не се прекършва лесно.Но живота
Продължава.Ако не се намерим ,част от душата ни ще се срещне.
Но живота продължава.О любов,каква друга по-силна силна сила
се намира освен твоята.Но ти винаги ще останеш в сърцата и душата ни.
Живота спира.Но любовта не!
В солта по топлите ти клепки,
в разпилени кичури коса,
във отлива ти сутрин рано,
в прилива ти властен вечерта,
във тъмното на твоя поглед,
в тялото, огряно от деня,
във сухите от слънце устни,
в песъчинките на вечността,
във стъпки боси и горещи,
в пяната на морската вълна,
във търсещи черупки длани,
в чакащия пристан на брега,
в покритите ти с пясък пръсти,
във плаващи към мен платна,
вържи за кея твойта лодка,
чакам те безбрежна… ти ела…
И спря да се върти за миг земята..
Като блян, като мечта, като видение,
Като съблазън, като взрив, като смирение,
Идваш, палиш и захвърляш ме,
Аз треперя повече от първо влюбване…
Като сън, като вода, като спасение,
Като стихията от чакано прозрение,
Връхлиташ, после отминаваш ме,
Белегът по-лош дори е от изгаряне…
Спри се, виж ме и почувствай
Ти страхуваш ли се, че така край мен препускаш?
И мене ме е страх, треперя,
Но в буря теб отдавна чакам да намеря!
И спря да се върти за миг земята..
Колко си хубава!
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави
Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.
Христо Фотев
Довиждане. Обичам те. Така.
Оказа се, че с птиците си тръгвам.
Те махат със криле. А аз с ръка.
Не искам повече да се залъгвам.
Понякога е нужно да си пръв
в раздялата. За да остане нежност.
От обич нека ме боли до кръв,
отколкото от тиха безнадеждност.
Отивам си. Обичам те. Поне
след птиците все нещо ще остане.
А ние ще останем насаме.
Единствено с любовните си рани.
Добромир Банев
Какво да ти напиша, като думите
солени се търкулват от очите ми.
Благодаря за дългото приятелство,
което дявол знае за какво измислихме.
Когато поверително за мен ти шепнат нещо
- ти се засмей и им кажи, че не е всичко,
кажи им , че зад тънката черта на грешките
живее най-невероятното момиче.
Кажи им, че наместо щураво излитане
по-щуро съм си счупила главата,
и че сега единствено теб имам,
а ти си най-добрия ми приятел.
Какво да ти напиша? Знаеш ли,
не знам защо, но дяволски ти вярвам.
Като един изгубен, смешен, малък Палечко
мълча, дори да ми се скараш...
Каквото и да пиша, смисълът
остава някъде извън мастилото,
извън ограниченията на листа.
Това е само сянката на мисъл.
Останалото ми убягва като котка
по керемидите на тъмните ми чувства,
и само по следи от остри нокти
се сещам, че в живота си те пуснах.
Какво да ти напиша? Всъщност, знаеш ли,
обратната страна на "ВХОД" е "ИЗХОД".
Виновно ли е онова проклето лято,
че лудостта му идваше на пристъпи?
И ни извайваше на пристъпи и двамата,
и винаги забравяше по нещо.
А всъщност ние с теб отдавна
сме си били очакваща материя.
Отвъд изчистените силуети на словата ми,
зад линията, зад която почва нещото,
живее оня рошав скитник вятърът
и дърпа тънките конци на грешките ни.
А думите са речни камъчета
под босите пети на нематерията.
До там остава само крачка
и след това ще се намерим.
Какво да ти напиша? Търся смисъл
в отломките на старо античувство.
А зад вратата на живота ни - измислица,
все някога ще трябва да ни пуснат.
http://www.bukvite.bg/poem.php?docid=13039
oh, wanderlust
I always wondered why the concept of wanderlust
wasn’t in the diagnostic manual of a doctor’s office.
People used to tell me it was just a phase,
something I would grow out of and eventually pass by
like a stranger on a crowded street.
They’d tell me it was a noun.
It’s not a noun.
It’s a feeling.
Can you imagine
being so torn apart inside, so nostalgic, so full of desire
for places you’ve never been to
that you would leave the house at three in the morning
just to feel something other than stale air
on your skin?
Wanderlust is a disease.
It has no cure.
writingsforwinter
Until you have the inner discipline that brings calmness of mind, external facilities and conditions will never bring the joy and happiness you seek. On the other hand, if you possess this inner quality, calmness of mind, a degree of stability within, even if you lack the various external factors that you would normally require to be happy, it will still be possible to live a happy and joyful life.
Урок по себе си
Научих се да бъда много тиха.
И тишината ми прилича на сияние.
Преглътнатите думи се смалиха.
Порасна като Слънце премълчаното.
Научих се да преболявам бързо.
(Но белезите ми остават. Нелечими.)
Научих се, че вятър не се връзва.
Научих се да виждам и незримото.
Научих няколко вълшебни думички,
една история и малко стъклостишия.
Изучих всички безпосочни пътища.
И как през буря от сълзи да дишам.
Научих, че... не мога да съм силна.
Ранима съм. Чуплива. Ефимерна.
Научих се такава да се имам.
(И да обичам теб. Безвременно.)