Ето и нещо ново от новичкият във форума Вдъхновението дойде от небезизвестният филм "Титаник".

Като потънал кораб потъна любовта ни,
сблъсък с айсберг, изпълнен с измами.
Едно желание имах, но не го изпълни,
каютата вместо с вода, със сълзи се пълни.
Сменихме курса, поех на север, ти на юг.
Едно ми каза, не те задържа нищо тук.
Ще се обаждаш, Ще ми пишеш, обеща ми.
Една голяма болка на сърцето завеща ми.
Спомените Общи пазя на тавана в кутия
след 100 години да си спомням за нашата магия,
за нашата любов, победена от съдбата
на една стихия, разбила два любовни свята.
Навън е мрак, а за слънце аз жадувам.
Дали е истина или кошмар сънувам.
Потъна всичко на повърхността, което ме държеше.
Удавих се в любовта, от която ме болеше.
Една любов, ако не плува, тя ще се удави,
но каквито и щети да е нанесла, няма да се забрави.
Титаник, на любовта истинското име.
Ще се скрия, но ако искаш потърси ме.
От любовта голяма, остана само рана
която прати ме на дъното на океана.
Помниш ли какво ти казах в онзи късен час?
Скочиш ли ти, след тебе скачам и аз!
Забрави го! С времето всичко промени се,
чувството за любов в сърцето заличи се.
Няма и помен от това, от което мислиш, че има.
Може да е лято, но в сърцето ми е зима.
Леден камък, в това ми го превърна.
Върни ми сърцето и аз твоето ще ти върна.
Една история разказваща лична драма.
Любовта е за двама. Място за трети няма.
Като песъчинка от пясъчен часовник,
изтича любовта от душата на един чаровник.
Минава времето, а "Титаник" още се помни.
Клавишите на любовта са някак монотонни.
Тъга навява всяка следваща рима.
Оставя следа от болка, следа незаличима.