Любовна поезия

[sometimes_]

И мен caribiana не ме впечатлява особено. Твърде сладникава ми идва тази поезия.
Ето това е моето любимо стихотворение, авторът е Камелия Кондова.


Антиприказка


Спиш ли, принце? - Спиш. А пък живота ми

само от безсъници живее.

Слушай ме, докато спиш, защото -

буден ли си, няма да посмея.

Принце, аз съм твоята принцеса.

Но разстрелях приказното чудо.

Станах и косите си разресах.

Не дочаках ти да ме събудиш.

Баловете бяха много пищни.

Лесно ми замаяха главата.

Млада бях - за нищо не въздишах.

Радвах се на лъже-красотата.

Любих се. И не с когото трябва.

Припознавах любовта във всичко.

Вярвах, че я има. Още вярвам,

но оставям други да обичат.

Не внимавах - мравката настъпих.

Значи съм способна да убия?

Разпилях косите си по пътя -

нямам със какво да те завия.

Да, заради мене пяха песни.

И заради мене пламна Троя.

Принце, аз съм твоята принцеса,

но отдавна вече не съм твоя.

Виненки, наместо пеперуди...

Снощи много е била ракията?



Ти поспи, когато се събудиш -

ще ти стана камъка на шията.
.

[xoxi]

..не е смисъла в това да можеш да дадеш,
а отсреща да има кой да го приеме..
..не да се намира излишен миг,
а да се отделя нужното ти време..
..не е истината да се примириш,
а отсреща да поискат да те имат..
..не да ти налагат да се промениш,
а всячески и цяла да те преоткриват..
..и не е важно колко и кога,
ако би могъл да го отричаш..
..да се бориш - с кого и за какво?
..победил си, ако можеш да обичаш..
Вероника Маринова

[skatew]

"Добър вечер, скъпа моя малка!
Добър вечер!" - ти повтарям аз.
И целувам черната слушалка -
чуваш ли сълзите в моя глас?
Чуваш ли ме? Много съм далече -
ветрове и нощи ни делят.
Аз при теб се връщам тази вечер
да се стопля подир дълъг път.
И ако във стаята е душно,
ще излезем под дъжда навън...............
В топлата си пазва ще те гушна
и ще те целуна преди сън.
Аз притискам черната слушалка.
Чуваш ли ме? Вятърът е лош.
"Лека нощ, обична моя малка!
Моя тиха радост, лека нощ!"

Дамян Дамянов

Много силен цитат...

[LadyDi]

Дамян Дамянов е силен.

[DisappointedDreamer]

[Colouring]

[Orion_22]

http://fantasticfilms.ru/

[xoxi]

Ауу, Lang Leav! Има някои нейни много сладки неща.

[skatew]

"Устните му покриха нейните с такава изгаряща страст, че тя усети как я изпепелява. Целувката му отнемаше дъха й. Беше изключително. Двамата горяха в огъня на страстта. И след това не помнеха нищо, освен онази приказна страст, която ги отнесе някъде далече." – "Нежен бунт" – Джоана Линдзи

[Lonsdale.]

ПОСЛЕДНИЯТ ДРАКОН

На моста те чаках
в надежда облечен ...
Почаках, поплаках,
и тъжно обречен
крилете размахах!

Ти ме намери
в гората без сили ...
Открехна ми двери
в сърцата родили,
любови и вери!

Погледнах в очите,
уплашено смели ...
Погалих косите,
ръцете ти бели.
Обикнах звездите!!!

Коя си не знаех,
но вкусих дъха ти ...
Преди те мечтаех
сред куп непознати
и образи ваех!

Погали ме нежно,
лекува ме с устни ...
С ухание снежно,
милувки изкусни -
почти безметежно!

А после изчезна,
разстла тъмнината ...
С тъга безполезна
и болка позната,
отвори се бездна!

На моста те чаках,
унил и безличен ...
Зората разплаках -
триглав и различен
и плаках ли, плаках!!!

Върбан Димитров

[prosto_chovek]

Защо любов, когато си пристрастие?
Идваш, упояваш, после всичко разрушаваш
с всички сили в душата влиташ
после всички нараняваш?
И защо, когато по - лесно без теб би било?
Колко му е - с комшии, с приятели
сядаш и поръчваш, пиеш
Правиш си ти к'вот искаш?
И защо, когато ти си цар на себе си
решаваш, че нужна е на теб любов?
Защото отговорите са три.
Най - напред, реши дали човекът с теб това е
което искал си завинаги, за цял живот.
Разбери дали, освен, че дава той на тебе всичко
дал би и за него ти. Разбери
дали, понеже ти харесва, искаш нещо общо
нещо вас да ви сближава.
Ако ли не - пусни го сам да ходи той където си поиска,
не мъчи го.
А може би е нещо за утеха?
По дяволите, ти човек ли си, кажи ми?
То не трябва да се коментира.
Или може би е точно този, който винаги си искал.
Е, тогаз, любов, прости, аз вече теб не искам.
Искам този образ, точно таз особа.
Искам я и нищо друго. Ти си нейна вярна дружка.
Никога не би я оставила.
Щом имма нея, имам тебе с нея.
Не е двойственост това, а щастие.
Но и за трите най - напред реши
дали за теб да делиш с някого живота важно е
и дали живот на тебе ще даде.
Което и да е, по сметка, по пристрастие, реши.
Само гледай други да не нараниш
защото зарад грешки свои хора можеш да унищожиш.

[ambarr]

Къде забравихте автора?

[102]

къде забрави автора питаш ме ти
дали ще се върна чак във зори
ще ме чакаш ли строга готова за бой
щом ме видиш зад онзи завой
надала си вой от сега те съзирам
усещам че таз вечер ще онанирам

[kamelia_ivanov]

Много романтично

[chris911203]

Ето и нещо ново от новичкият във форума Вдъхновението дойде от небезизвестният филм "Титаник".

Като потънал кораб потъна любовта ни,
сблъсък с айсберг, изпълнен с измами.
Едно желание имах, но не го изпълни,
каютата вместо с вода, със сълзи се пълни.
Сменихме курса, поех на север, ти на юг.
Едно ми каза, не те задържа нищо тук.
Ще се обаждаш, Ще ми пишеш, обеща ми.
Една голяма болка на сърцето завеща ми.
Спомените Общи пазя на тавана в кутия
след 100 години да си спомням за нашата магия,
за нашата любов, победена от съдбата
на една стихия, разбила два любовни свята.
Навън е мрак, а за слънце аз жадувам.
Дали е истина или кошмар сънувам.
Потъна всичко на повърхността, което ме държеше.
Удавих се в любовта, от която ме болеше.
Една любов, ако не плува, тя ще се удави,
но каквито и щети да е нанесла, няма да се забрави.
Титаник, на любовта истинското име.
Ще се скрия, но ако искаш потърси ме.
От любовта голяма, остана само рана
която прати ме на дъното на океана.
Помниш ли какво ти казах в онзи късен час?
Скочиш ли ти, след тебе скачам и аз!
Забрави го! С времето всичко промени се,
чувството за любов в сърцето заличи се.
Няма и помен от това, от което мислиш, че има.
Може да е лято, но в сърцето ми е зима.
Леден камък, в това ми го превърна.
Върни ми сърцето и аз твоето ще ти върна.
Една история разказваща лична драма.
Любовта е за двама. Място за трети няма.
Като песъчинка от пясъчен часовник,
изтича любовта от душата на един чаровник.
Минава времето, а "Титаник" още се помни.
Клавишите на любовта са някак монотонни.
Тъга навява всяка следваща рима.
Оставя следа от болка, следа незаличима.

[xoxi]

^ Ти ли си го писал? Страхотно е!!! Имаш ли още стихотворения?!

Най-страшната жена, която може
да съществува още на света,
да люби, да не люби, да тревожи,
да бъде всякаква и всичко — туй е Тя!
Да бъде римата на всички рими
и ритъмът на всички времена.
Но ще спестя конкретното й име,
защото тя е всички. И една.
Навремето, когато я обикнах
и името й преблагослових,
огромна като свят тя в мен проникна
и стана името на всеки стих.
На любовта с любов не ми отвърна.
Та любовта ми стана нелюбов,
а името в омраза се превърна.
И го изрекох пак. Със сквернослов.
И я намразих! С толкова омраза,
че с името й кръстих всяко зло.
Но и във злото името опазих,
макар с проклятие, макар в тегло.
Накрая изличих я. И тогава
приживе я превърнах в мъртва тлен.
Осъдих я жестоко на забрава.
Завинаги. Отвсякъде. Съвсем.
… Години оттогава. Тъй огромна
забравата помежду нас лежи.
И остаряхме. Двама. Тих погром ни
разсипа. Но се сепвам: щом я помня,
то май че огънят е още жив?
Дамян Дамянов

[Lonsdale.]

Стон

На Лора



Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов...

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Кажете ми що значат среща и разлъка?

И ето аз ви думам: има ад и мъка -

и в мъката любов!



Миражите са близо, - пътя е далек.

Учудено засмяна жизнерадост

на неведение и алчна младост,

на знойна плът и призрак лек...

Миражите са близо, - пътя е далек:

защото тя стои в сияние пред мене,

стои, ала не чуе, кой зове и стене, -

тя - плът и призрак лек!

[Kaena Smith]

''ПАРИЖКИЯТ ДЪЖД,ВЪЗПЯТ ОТ ЕДНА ШАРМАНКА ''
(Веселин Ханчев)

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

-Сбогом - бе казало то на прощаване. -
Аз си отивам.
Няма вече обич, хляб и платна.
От боите остава ни
само черна боя.
От Париж - само улици, водещи в Сена.
- Остани - бе отвърнал художника. -
От боите имам трите бои на лицето ти.
Златна, синя, червена.
От Париж - цяло небе светлина
и един тротоар,
дето падат едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

-Господин Тротоар - тихо каза художника
и коленичи. -
Позволи да рисувам върху твойто голямо платно
едно малко момиче.
Ще го рисувам в синьо, в алено, в златно, в червено.
С моите три тебешира.
И за да не му е студено,
когато на теб се намира,
доведи ми парижкото слънце да свети
през целия ден,
доведи покрай мен
стъпки, очи и ръце,
хвърлящи едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Той постави своята шапка в страни
и й каза:
"Прости"
После, много внимателно,
сложи на плочите златни коси,
тежки и гъсти,
после - сини очи,
после - казващи сбогом - уста.
и ръка, стиснала в своите пръсти
цветя
с аромат на асфалт.
- Остани - каза той и погледна едва
своето русо момиче. -
Ще ти купя легло, по-добро от това,
и цветя, по-красиви от тези.
И когато довечера
заедно с черните шлепове
слънцето слезе
надолу по Сена,
ние ще бъдем богати.
Ние ще имаме много монети,
едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Падаха сенки на птици, на облаци.
Падаха сенки на хора,
зачеркващи бързо рисунката.
Падаха мъртви листа и кори от банани.

После падна дъждът изведнъж.
Ах парижкия дъжд!
Шегобиец дъжд, който весело чука и свети,
червен и лъскав!

Той единствен се спря и започна да пръска
своите едри монети,
свойте сребърни щедри монети.
- Спри - тихо каза художникът. - Тя ще замине.
"Тя ще замине" - сърцето му страшно простена.
А момичето тъжно заплака
със сълзи златни, червени и сини
и тръгна към Сена.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

[Kaena Smith]

Демон
(Пейо Яворов)

Аз съм вихър и мъгла,
владея царство без предел:
че имам орлови крила
и ноктете на орел.
Аз съм вихър и мъгла:
не зная време, нито цел
в размах, пориви и стремеж.
Аз съм зной и скреж.
А ти си плаха гълъбица.
Напразно се боиш от мен.
Ще бъдеш ти, с орел самин, с орел орлица.
И благослови тоя ден.


Изгубена те найдох - вездесъщ,
и те обгърнах, тъмен и могъщ.
Далеко ще те отнеса:
отвъд най-смелата мечта.
Високо ще те изнеса
на горда самота
в призвездния предел.
Духът ми е орел.
И аз живея там.
Но аз съм сам...


Да бъда зной, да бъда скреж!
В подземни пламъци горях
и нивга никого не сгрях.
Без цел размах, без път стремеж!
В свръхземен студ се вкамених
и никого не разхладих.

Напразно, плаха гълъбица,
напразно се боиш от мен.
Ще бъдеш ти, с орел могъщ, с орел орлица...
И благослови тоя ден.


Аз имам орлови нокте:
и жар и лед - това са те
в ярка острота.
Далеко... и високо... там,
където аз живея сам,
другарка в будна самота,
ти в пламък ще се вледениш,
под кървав студ ще изгориш.


Че с ноктете на орел,
пронизал тая плът,
ще досегна твоя дух...
Далеко от света, високо над прахът,
в призвездния предел, -
зрение и слух -
ще бъде в огън тая плът,
а лед ще бъде твоя дух!


И горко ще ридаеш ти,
ще прокълнеш рождения си час:
земята и небето ще кънти
от твоя стон, от твоя глас,


Тогаз ще дойде и часът
за нашия задружен път:
на моето безумие часът,
за твоето блаженство кратък път!


И грабнал те в ноктете си тогаз,
с тебе лих ще полетя;
и както бурята премята
заграбен лист, така и аз
бясно ще те завъртя
между небето и земята.


Онуй, което чакам сам,
най щедро тебе ще го дам:
в пиянство, в шемет над света
блаженството велико на смъртта..


И ще размахам пак крила
без път, в пориви и стремеж,
вихър и мъгла,
с нокте на хищник - зной и скреж...
И ще размахам пак крила,
понесъл горестно самин,
вихър и мъгла,
за тебе споменът един.


Напразно, плаха гълъбица,
напразно се боиш от мен.
Ще бъдеш ти, макар за миг, с орел могъщ,
с орел орлица...
И благослови тоя ден!

[Colouring]

Kaena Smith, "Парижкият дъжд" е страхотно! <3

Още от Ханчев:

Любов
Веселин Ханчев

Къде си ти? Не свети в твойта стая,
но зная, че си тук, че си сама.
Завърнах се. За първи път разкаян.
За първи път оставам у дома.
Не е ли вече късно да остана?
Измъчих те. До смърт те изтерзах.
Какво ти връщам? Нежност разпиляна.
Уста с горчиви бръчки покрай тях.
Какво ти нося? Две ръце, с които
да те докосна ме е срам дори.
Къде си ти? Вдигни лице сърдито.
Възмездие поискай. Удари.
Вратата черна покажи ми с тази
немилвана ръка като платно.
В лицето ми извикай, че ме мразиш
или дори че ти е все едно.
Заслужил съм очите ти студени.
Заслужил съм ги с хиляди вини.
Ти ставаш. Приближаваш се до мене.
Невидима, ти казваш: "Остани!"

/

Пръстен
Веселин Ханчев

За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.

[Kaena Smith]

Това ми е любимото му :
Желязото и нежността

Разпънат бях
между желязoто и нежността.
Железни хора
идваха при мен и ме съветваха:
— Стани железен.
Постави в очите си две капки от олово.
Превърни езика си в кама.
Протягай не ръце,
а чукове към хората.
Затваряй се като врата на каса.
Издигни железен дом
и постави между стените му
железни птици,
думи
и цветя.
Изстивай,
вкоравявай се,
тежи над всичко покрай теб,
за да си винаги неузязвим.
А аз бях слаб.
Незащитени бяха моите ръце
с окови.
Бях с прозрачни мисли
и нетрайна плът,
изложен винаги на удари,
на ласки,
на грабежи,
на съмнения,
на милост.
Бях така несъвършен,
че преминаваха през мен
слънца и мълнии,
така открит,
че винаги желязото
не можеше да стигне до сърцето ми
освен като куршум.
Бях много слаб.
— Идете си, железни хора — шепнех аз.


Но те не си отиваха.
Те бяха много силни.
Искаха да ме спасят от слабостта ми.
Бавно приближаваха към мен,
улавяха ръцете ми
и нежно ги пречупваха,
с любов ме смазваха
върху гърдите си,
доброжелателно ме тъпчеха
и ме превиваха
под себе си.


А аз се гърчех в техните прегръдки,
аз замръзвах от милувките им,
аз крещях.
Болеше ме.
И по лицето ми течаха сълзи.


Не видях кога една сълза,
попаднала на тяхното излъскано желязо,
бе направила
ръжда.

[Lonsdale.]

Ще се върнеш ли, когато урагани
се вихрят бушуващи край мен,
ще стоплиш ли сърцето ми с длани,
замръзнало в този зимен ден?

Ще пазиш ли очите ми от бури,
никога в тях да не вали,
ще бъдат ли ръцете ти чадъри,
пазещи сърцето от тъги?

Сред хиляди изригващи вулкани
ще чакаш ли и в ураганни ветрове?
Ще бъде ли тъй смела любовта ни
да бъде с нас в последни мигове?


От страница във Фб

[Kaena Smith]

* * *

На сватбата - в най-хубавия час,
когато веселбата ще прелива
и речи ще държат с тържествен глас,
а може би ще бъдеш най-щаслива -

ще дойда аз - неканен и незван!
В миг всеки говор, всеки шум ще стихне!
И може само някой гост пиян,
с помътени очи да се усмихне!

С тревога ще ме гледа твоя брат
и майка ти зад мен ще зашушука :
"Това е той ...това е наш познат..
Защо ли посреднощ дошъл е тука ?"

Лицето на любимият ти мъж
ще запламти от гняв и от обида
и твоят смях ще секне отведнъж..
А аз ще дойда просто да те видя.

Давид Овадия

[Kaena Smith]

ТАЙНСТВЕНО

Никой не знае къде ще умре.
Но аз зная.
В последния миг на своя живот
аз ще бъда в един измислен град,
съставен от улиците, къщите и дърветата,
от небесата, дъждовете и звездите
на петнадесет истински градове.

В тоя град улицата на Прага
ще се пресича с парижкия булевард,
там мокрите крайбрежни камъни
ще блестят от светлините на Хавана и Шанхай,
там веселият сняг на Москва
ще пада над палмите на Палермо,
там ще се издига Витоша
и ще влачи замислени води Шпрее…

И вие вече се усмихвате.
Навярно на всеки ъгъл от тоя град
ще има по една жена,
по една бяла, жълта, черна, руса, тъмнокоса,
тъмноока, светлокоса…

Не!
В тоя град ще има само една жена.
Жената, която ме е обичала най-много.
Тя ще ме обича само една минута
и аз ще я обичам само една минута,
минутата преди да умра.

Ние ще влезем в гондолата
и аз ще стисна нежно ръката й,
ще я отведа на площад „Сан Марко”,
за да се закълна пред Златния ангел
в очите й.

И тогава ще умра.
И няма да умра.
Защото, за да умреш -
трябва да умреш някъде,
а аз ще умра само в едни очи,
които са измислени.

Божидар Божилов

[Blab]

On the porch
in my shorts;
auto lights in the rain.

//Allen Ginsberg
мъжка любовна поезия, какво да я правиш:Д