Как често във живота блудкав,
в отчаян миг или в позорен,
разголвах като проститутка
душата си пред чужди хора.
И търсещ помощ, търсещ вяра,
недочувайки дори как плаче,
аз я разхождах сред пазара,
да припечеля от зяпачи.
И те се трупаха и — моля:
„Насам! Насам! Сган лицемерна!“
танцуваше тя — тъжно гола
под собствената си латерна.
И капеха: сълзи в земята
и стъпки по пръстта нагряна,
и — срам и болки по снагата,
грошове — в капата съдрана.
Но свърши зрелището. Сълзи,
тълпи — изчезнаха. Сам. Вятър рошав.
И само тя, душата зъзне
насред площада гола още.
И най-последна я прибирам.
Душа ли? Имаш много здраве,
народе! Свърши панаира!
В балтон я пъхвам. Зид й правя!
Но през зида и през балтона,
през времето пак я напада
проклетият зъл вятър — оня,
останал още от площада.

Дамян Дамянов