Очите ми ме молиха да спра да гледам,
очите ми твърдяха,че съм луд...
Луд, за да ги карам да се взират
и да те търсят там..
Там,където отдавна не си
и няма да те има...
Очите ми ми казваха,че са те виждали и друг път...
Че те познават много преди мен и знаят...
Знаят как бързо се променяш...
И изчезваш...
И няма смисъл...
Няма смисъл
насила да ги карам да търсят...
в теб това,което нямаш,но което щях да видя.
Не ги послушах и ги държах отворени!!!
Когато ги затворих беше късно...
Защото бях те пуснал вътре в себе си
и всичките ми мисли и желания...
бяха приели
формата на твоите движения.
Сега,
докато те изтръгвам от сърцето си,
си мисля-
не е ли смешно това,
че докато гледах с отворени очи,
не забелязвах нищо...
и трябваше да ги затворя,
за да видя...
Очите ми ме молиха да спра да гледам
Очите ми твърдяха,че съм луд,
за да ги карам да се взират
и да те търсят там,където
отдавна не си и няма да те има

***

И трябваше да ги затворя,
за да видя ...







ПОСВЕЩЕНИЕ

Петя Дубарова

В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!